— Заедно да правят какво? — питам аз.

— Нищо сериозно, нищо очевидно, но… — гласът й потреперва и тя дръпва силно от цигарата си — … езикът на тялото им… Просто го разбрах.

— Въобразила си си — разтърсвам глава в знак на несъгласие. — Преуморяваш се с децата. Той работи до късно. Умът ти си е направил шегичка с теб.

Ванеса ме поглежда със съмнение.

— Мислиш ли?

— Абсолютно — потвърждавам аз.

Стигаме до къщата им, минаваме по алеята към входа и Неса уморено се обляга на стената. Скрива се зад „Рейндж Роувър“-а на Джулиан, хвърля цигарата си на земята и веднага запалва нова.

— Не знам… Сигурна съм, че видях нещо…

— Гарантирам ти, въобразяваш си — казвам и се отпускам до нея. — Виж, ако това ще те утеши по някакъв начин, вчера сутринта на светофара за момент ми се стори, че видях себе си в една друга кола.

— Да, благодаря ти, аз не съм чак толкова зле — усмихва се Неса.

— Е, разбира се, не помислих наистина, че това съм аз — добавям веднага. — Не съм толкова луда, но дори и така си беше доста зловещо. Момичето изглеждаше като мен, когато бях на двайсет и една години.

— Двайсет и една години — повтаря с копнеж Ванеса. Погледът й е празен.

— Ако само знаех тогава това, което знам сега.

— Какво например? — питам с любопитство.

— Че пушенето не е готино, за да не започвам — усмихва се тя печално. — Защото след години ще открия, че е дяволски трудно да откажа цигарите. — Издиша дълбоко дим през ноздрите си. — И че трябва при всяка възможност да се излежаваш, защото след като родиш деца, повече никога няма да можеш да го правиш. О, и щях да нося мноого къси поли.

Казва всичко това ужасно сериозно и аз я поглеждам изненадано. Никога не съм виждала Ванеса облечена в нещо друго, освен в черни панталони.

— Но ти никога не си носила къси поли — казвам.

— Именно — отвръща тя. — А би трябвало. Винаги съм мислела, че краката ми са прекалено дебели, но когато се гледам на старите снимки, разбирам, че съм била слаба.

— Ами, носи сега къси поли.

— Шегуваш ли се? — пита ме Неса с досада и поглежда със съмнение към краката си. — Вече съм прекалено стара и прекалено дебела.

— Не ставай глупава, изглеждаш страхотно.

— Трябва да отслабна поне с десет килограма — озъбва ми се тя, загася цигарата си, отваря една от опаковките „Малтесерс“ и започва да дъвче едно след друго шоколадовите дражета. — Утре е денят ми за мерене по програмата за отслабване, а не съм смъкнала и сто грама.

Изглежда толкова нещастна, че няма как да й кажа, че сигурно ще й се отрази добре, ако зареже бонбоните.

— Може би трябва да мина на онази Лимонадена диета, за която говореше — поглежда към корема си сякаш е някакъв чужд обект, който не би трябвало да е там. — Какво можеш да ядеш според нея?

— Нищо не ядеш. — Неса ми хвърля любопитен поглед, ръката й се движи като на автопилот от пликчето с бонбони към устата й. — Просто пиеш лимонадата.

— Колко време?

— Мисля, че издържах пет дни.

— Господи, Шарлот! — възкликва тя.

— Но това е, защото се отказах по средата на диетата. Предполага се да го правиш десет дни.

— Десет дни! — задавя се Неса. — Десет дни!

— Според Мелъди, моята клиентка, можеш да отслабнеш с четири килограма.

Приятелката ми спира да дъвче.

— Добре, това е — заявява въодушевено. — Готова съм. Къде да подпиша?

Поглеждам я невярващо. Ванеса! На тотална пречистваща диета!

— Сигурна ли си? Ще трябва… ъъъ — продължавам леко неуверено — да се откажеш от алкохола…

— Знам, знам — прекъсва ме тя нетърпеливо. — Това ли е?

— Ами… — колебая се, чудейки се как да й обясня всичко. — Има и някои странични ефекти.

— Имаш предвид, освен отслабването?

— Да — гледам я и още ми е неудобно, независимо че сме стари приятелки. — Неприятни странични ефекти.

— Като? — пита тя.

Поемам си дъх. Добре, няма друг начин, по-добре е да знае.

— Пръцопус. Ето, казах го.

— Извинявай? — Ванеса повдига вежди в недоумение.

— От клизмите със солен разтвор, които трябва да си правиш, докато пиеш лимонадата — започвам да обяснявам, но тя ме прекъсва.

— Шарлот, какво по дяволите, е „пръцопус“?

— Ами, когато си мислиш, че ще… пръцнеш… — започвам неуверено…

— Това ли е? — Неса ме поглежда изумено.

— Да, но вместо това… — запъвам се аз, — нали знаеш…

— Не, не знам. Говориш безсмислици — тросва се тя нетърпеливо.

— Това са две думи, събрани заедно. — Господи, трудно е. — Пръцкане и…

— Посиране! — ахва приятелката ми ужасено, след като най-накрая схваща. Ченето й увисва и закрива устата си с ръка, но тъкмо когато си мисля, че ще се впусне в критикуваща реч, избухва в истеричен кикот. — Пръцопус! Толкова е смешно! — раменете й се тресат, започва да подскача из градината на къщата и направо се задавя от смях. Толкова е заразително, че не се сдържам и аз също започвам да се смея. — Това е старата Лоти, която познавам и обичам! Само ти можеш да измислиш нещо такова! Не съм чувала по-смешно нещо от много отдавна! Спирам да се смея.

— Какво имаш предвид под „старата Лоти“?

— Ами, нали знаеш — сега си много по-сдържана, не говориш такива неща.

За съжаление.

Чувствам се два пъти по-неудобно от преди малко. Не съм сигурна, че ми харесва това, което чувам.

— Ванеса? Ти ли си? — обажда се Джулиан от къщата. Приятелката ми се овладява и ме поглежда със съжаление.

— Трябва да вървя — казва, докато прибира бързо „контрабандните“ си придобивки в чантата си.

— Да, и аз също — поглеждам часовника си. — Ще се отбия до офиса, преди да се прибера вкъщи.

— Трябва да правим това по-често.

— Определено. — Обичам Ванеса, но просто напоследък все не намираме време, за да се виждаме. — Какво ще кажеш за четвъртък следващата седмица? — питам след бърза справка с моя „Блекбъри“.

— Ти шегуваш ли се?

— Това е първата ми свободна вечер — оправдавам се.

— А рожденият ти ден? — напомня ми Неса.

Внезапно си спомням.

— Божичко, съвсем изключих — признавам си откровено.

— Този петък е — припомня ми тя. — Не ми казвай, че смяташ да работиш.

— Не, разбира се, че не! — опитвам се да изглеждам оскърбена от предположението, но не съм много убедителна, като се има предвид, че миналия си рожден ден го изкарах на конференция в Милтън Кейнс. — Но още нищо не съм планирала.

— По дяволите, Шарлот, какво стана с момичето, което обичаше да се забавлява?

Изпитвам лека носталгия, но бързо я заглушавам.

— То порасна — отговарям докачливо.

— Ами, можем да излезем четиримата заедно на вечеря — предлага Ванеса, игнорирайки тона ми. — Ти и Майлс, аз и Джулиан. Ще наема детегледачка. Можем да отидем в онзи ресторант, за който ми разказа — усмихва се тържествено и ме прегръща силно. — Примерно. Какво ще кажеш?

— Винаги ме разсмиваш — прегръщам я и аз. Откакто я познавам, Ванеса никога не е приемала, че някой може да й откаже нещо.

— Ти ме разсмиваш — отвръща ми тя напук като малките момиченца, които си играят. — Не съм се смяла така от години. Почти се напиках.

Продължавам да се смея, докато й махам за довиждане и пресичам улицата, за да стигна до другата, където е паркирана колата ми.

— О, и още нещо, което бих искала да знам, ако съм отново на двайсет и една години — провиква се Ванеса от стълбите на къщата си.

— Какво? — питам аз.

— Че трябва да започна с упражненията за тазовите мускули незабавно.

Девета глава

Стискаш и задържаш. Стискаш и…

По дяволите, не е лесно, нали?

Четиридесет и пет минути по-късно, след като се отбивам до офиса, за да взема някои документи, седя в задръстването по пътя към вкъщи и пробвам упражненията за стягане на тазовите си мускули (май по-правилно е да се каже „мускулите на дъното на таза“). Да си призная, никога досега не съм ги правила. Разбира се, чувала съм и съм чела за тях, но някак така, между другото, докато съм преглеждала например някое от списанията в чакалнята на лекаря — като онези, в които има статии как да си подновите холната гарнитура, редом до съвети за почистване на петна и лечение на артрит. Веднъж попаднах на една реклама за „Кегел Мастер“ 2000 и се зачудих какво ли е това — прозвуча ми като онези метли за летене от книгите за Хари Потър, — но се оказа, че е вид гира с пружини за там долу11.

Както и да е, винаги съм смятала, че една жена не бива да се притеснява за тези неща, преди да е стигнала една определена възраст (макар че не съм сигурна каква трябва да е тя). Всъщност не съм сигурна и как точно се правят тези упражнения…

След краткия списък на Ванеса за нещата, които би искала да знае още преди години, изпитах лека паника, представяйки си се за миг в памперси за възрастни, защото съм почнала да се… Сещате се. Затова стискам и задържам, стискам и задържам. Това с перинеума не е шега работа.

Задържайки стискането си, включвам на първа, докато редицата коли срещу мен започва да се движи отново. Трафикът продължава да е лош заради отклонението. Ще бъде така до следващата седмица, размишлявам, гледайки големите жълти табели. Ще са ми нужни векове, докато се прибера. Е, поне имам достатъчно време за „кегелите“. Всъщност вече съм направила почти сто, мисля си гордо.

Въпреки че не съм много сигурна, че стискам правилните мускули. Май по-скоро просто си свивам и отпускам задните части. Намествам се на седалката, докато наближавам светофара. Добре, да опитаме отново. Този път ще броя до пет. Концентрирам се и се опитвам да стисна там отвътре…

Едно, две, три, четири…

Острият звън на телефона прекъсва концентрацията ми. Слагам слушалката на ухото си и отговарям.

— Здрасти, кукло — чувам глас, който не мога да сбъркам никога.

— О, здрасти, татко — казвам и изпитвам внезапно притеснение, че съм хваната да правя упражнения за стягане на тазовите си мускули от баща си. Което е нелепо. Не е като да ме е хванал да правя секс.