— О, добре, в такъв случай ние с Шарлот ще излезем за малко — казва Ванеса.

— Ще излезете? — намръщва се Джулиан.

— Да, с Шарлот ще отидем да пийнем нещо.

— Така ли? — питам изненадано и аз.

Все още държейки децата на раменете си, Джулиан се обръща и ме вижда седнала на кухненската табуретка. Изправям се бързо и внезапно усещам, че съм попаднала в центъра на някаква семейна вражда и ми се приисква да не бях идвала.

— О, здрасти, Шарлот! — казва той малко припряно. — Не видях, че си тук.

— Здрасти, Джулиан — усмихвам му се аз. — Как върви работата?

Джулиан е адвокат на големи клечки и винаги работи по някакви дела, свързани с много пари и важни клиенти. Всъщност преди няколко седмици, докато бях във фитнеса, го видях по телевизията — даваше интервю за вечерните новини.

— Доста напрегнато. В момента имаме важно дело и съдията… Преди да довърши, Ванеса ни прекъсва:

— Готова ли си, Шарлот? — пита и ме поглежда така, че това изглежда повече като заповед, отколкото като въпрос.

— Ви, моля те, тъкмо влизам — оплаква се Джулиан. — Мога да остана само час и половина.

— Няма да се бавим — отговаря тя и взема чантата си от шкафчето в коридора.

— Не може ли само няколко минути да останеш още с децата, за да си почина малко?

Това беше ключовата дума. Ванеса му хвърли бесен поглед.

— Искаш да си починеш малко? А аз? Не се ли сещаш, че и аз искам да си почина малко?

Докато скандалът се развихря, аз се опитвам незабелязано да се измъкна от кухнята.

— Какво съм аз? Безплатна детегледачка?

Лицето на Джулиан замръзва. Изглежда, сякаш ще каже нещо, но после размисля.

— Добре, излизай — обръща ни гръб и почва отново да люлее Руби и Сам на раменете си. — Кой иска да гледа „Спондж Боб“?

Нови радостни писъци. Ванеса му хвърля още един гневен поглед, преди да излезе, и ме повежда решително навън.

Осма глава

— Проклетият Спондж Боб с проклетите квадратни гащи! — скърца тя през зъби. — Можеш ли да повярваш? — вече сме излезли и Ванеса се обръща към мен за подкрепа, а аз се чудя каква трябва да бъде правилната реакция, което не е лесно, като се има предвид, че нямам идея за какво говори. — Можеш ли да повярваш, по дяволите! — продължава тя ядосано. Приятелката ми може да изглежда много страшна, когато побеснее. Дълбока черта прорязва челото й, а ноздрите й се разширяват.

След малко замисляне решавам, че не ми трябва да знам какво говори, просто е време да се съглася с нея.

— Не, определено, не — казвам с подходящия тон и после, за да се впиша в ситуацията, повтарям „Проклетият Квадратен Боб!“ високо и с негодувание. Виждате ли, мога да бъда най-добра и лоялна приятелка.

— Имаш предвид „Спондж Боб“ — поправя ме Ванеса, поглеждайки сърдито към мен.

По дяволите!

— Ъ, да, разбира се, точно това имам предвид — казвам веднага, опитвайки се да вляза в ритъм, но всъщност няма никакво значение, защото тя просто не ме слуша.

— Знае отлично, че не обичам те да гледат много телевизия. Половин час е достатъчно. Не съм от онези майки, които не пускат децата си до телевизора, преди да постъпят в университет…

Продължава да се оплаква, докато върви бързо напред по улицата. Чантата й се поклаща на раменете, ръкомаха с ръце и едвам успявам да я настигна. Ванеса е почти метър и осемдесет и прави гигантски крачки. Просто не й издържам на темпото.

— … не е честно. Никога нямам време за себе си. Да, знам, че се съгласих да спра да работя и да си стоя вкъщи, но щеше да бъде хубаво, ако ги водеше понякога той в парка. Ако ми оставяше малко свободно време за мен самата. Знаеш ли, че той никога не се занимава с двамата заедно? Сам е почти на тринайсет месеца…

— Е, има ли място наблизо, където да пийнем? — прекъсвам я рязко.

Ванеса спира да нарежда и лицето й застива.

— Виждаш ли, ето това е проблемът. Той знае, че не отиваме да пийнем някъде.

— Не отиваме ли?

— Не. Не мога да го оставя да се справя сам и с Руби, и със Сам. Това ще го убие. Е, може би за десет минути — усмихва се замечтано. — На ъгъла има „Теско-Метро“. Ще взема бутилка вино и ще се приберем вкъщи.

Когато влизаме в прохладното, осветено в неон преддверие на магазина, Ванеса се насочва директно към щанда с вината и бързо избира бутилка пино гриджио. Имам чувството, че не за пръв път прави тази разходка. Не се колебае между различните сортове и години. Професионално свършена работа, просто отива и взема. Вече сме на касата и тя подава кредитната си карта.

— О, ще взема и няколко от тези — вижда шоколадовите дражета „Малтесерс“ и слага няколко от тях в кошницата.

О, това никак не е хубаво. Ванеса започна програма за отслабване миналия месец и се справяше доста добре. Последните няколко пъти, когато се видяхме, следеше стриктно килограмите си. Поглеждам бутилката вино и бонбоните. Общо взето, това са калориите й за цяла седмица напред.

— И пакет „Марлборо Лайт“.

— Мислех, че си ги отказала — казвам, опитвайки се да не звуча като неодобряваща, обсебена от здравето и мразеща цигарите приятелка и осъзнавам, че звуча точно като неодобряваща, обсебена от здравето и мразеща цигарите приятелка.

— И аз така мислех — отвръща мрачно тя, докато набира кода си на апарата и грабва кошницата от касиерката, която изглежда доста стресната от побеснялата висока жена със святкащи очи. Толкова е уплашена, че не казва и дума, когато Ванеса разкъсва грубо пакета цигари и запалва една още в магазина, въпреки табелата „Пушенето забранено“.

Добре. Вероятно сега не е най-подходящото време да й чета лекция за опасностите от цигарите. Докато минаваме през въртящите се врати и излизаме на улицата, се опитвам напразно да измисля какво да кажа. Нещо развеселяващо. Нещо, което да я разсее от проблемите й, като: „Виж тази прекрасна картина!“ Което и казвам, спирайки се пред антикварния магазин. На витрината му е изложено голямо платно с маслени бои.

Ванеса пуши ожесточено.

— Какво? Тази, на която бикоборецът преследва бика, за да го убие? — пита изненадано. — Смяташ, че е прекрасна?

О, по дяволите! Дори не я погледнах, преди да го кажа.

Сега, като я виждам отблизо, забелязвам червения плащ, паднал настрани, мечовете, забити в гърба на бика, кръвта лееща се от врата му. Ъъъ, отвратително.

— Нали си вегетарианка? Мислех, че мразиш убиването на животни.

— Мразя го — отговарям и потръпвам от погнуса. — Но тук има… някои интересни похвати при… употребата на щрихите…

— Има ли? — пита Ванеса със съмнение. — Къде? Аз и голямата ми уста.

— Ето, виж тук — заставам съвсем близо до прозореца и соча през стъклото. Тя се присъединява към мен. — Видя ли? Добре, хайде да вървим — прегръщам я през раменете и се опитвам да я обърна, за да си тръгнем, но Ванеса остава на мястото си.

— Къде? Нищо не виждам.

Нали знаете какво е да си започнал нещо, за което се проклинаш до дъното на душата си?

— Ето тук — казвам нехайно и след това я дърпам малко по-силно, но приятелката ми не помръдва.

— Наистина не виждам за какво говориш — упорства тя и е очевидно, че е преминала във фазата на пасивната агресивност. (Това е един от термините, които научих от книгите си за самопомощ.)

— О, няма значение, забрави — придумвам я и същевременно забелязвам двама души вътре в магазина, които сигурно са били през цялото време там, но не сме ги видели заради приглушеното осветление и сенките от многото мебели. Единият е възрастен мъж с бяла коса и сако от туид. Вероятно собственикът, мисля си разсеяно, докато наблюдавам как вдига някакъв предмет и го подава на другия човек, бармана от ресторанта.

— Божичко, само не и той! — възкликвам на глас.

— Кой? — подема Ванеса. Кълна се, има рефлексите на котка. Не пропуска нищо.

— Никой — мърморя, навеждайки главата си надолу, докато светкавично обръщам гръб на витрината.

— Къде е? Вътре в магазина? — Ванеса е от хората, на които щом кажеш „Не гледай сега“, веднага поглежда. И го прави съвсем явно.

— А, този ли? — провиква се тя и на практика забива нос в стъклото.

По дяволите, той ще ме види. Ще се обърне всеки момент и ще забележи приятелката ми, залепена на витрината като стикерите с Гарфийлд, които хората си слагат по колите. И няма как да ме пропусне, стояща до нея като пън.

Той поглежда към нас. И ме вижда стояща като пън. Майната му. Когато погледите ни се срещат, изпитвам огромно притеснение.

— О, добре изглежда — гука одобрително Ванеса. И високо.

— Неси! — изсъсквам аз. Бързо отклонявам поглед и правя няколко стъпки настрани, за да изляза от полезрението му. Сърцето ми ще се пръсне. Господи, какво ми става?

— Какво? — пита нетактичната ми приятелка невинно. И за да бъде напълно позорна ситуацията, хвърля още един поглед към него, преди да ме последва. — Хайде де, кой е това?

— Никой. Просто един барман, когото срещнах миналата вечер и беше наистина неприятен.

— Сигурна ли си? Изглежда ми познат. Всъщност мисля, че е съпругът на една от майките, която познавам от забавачката на Руби.

— Така ли? — неочаквано изпитвам леко разочарование. Което е нелепо, защото не ми пука дали е женен, или не.

— А може би не — свива рамене Неса. — О, не знам. Вече нищо не знам.

Изглежда наистина нещастна и аз я прегръщам силно.

— Ванеса, добре ли си?

— Всъщност, не — поклаща тя глава. — Мисля, че Джулиан ми изневерява със секретарката си.

Бум. Дойде ми като гръм от ясно небе. Просто така. Поглеждам я с недоверие, надявайки се, че това е една от проявите на типичното за нея черно чувство за хумор, но лицето й е напълно безизразно. Значи ето каква била историята.

— Няма начин — казвам, скачайки в негова защита. — Джулиан никога не би постъпил така.

— Работеше до късно месеци наред, а после един ден просто се отбих в службата му да го изненадам и ги видях заедно.