— Разбира се — оживявам се аз от перспективата да се концентрираме отново върху работата. Започвам да преглеждам бързо наум списъка със задачите. — Кога искаш да направим изявление за пресата? Очевидно колкото по-скоро уточним това, толкова повече време ще имаме, за да подготвим журналистите, да създадем подходящата обстановка…

— Със сигурност — съгласява се той. — Да видим… — поглежда в „Ай-фон“-а си… — Заминавам за Щатите следващата сряда, така че какво ще кажеш за вторник?

Поглеждам с изумление към него.

— След една седмица?

— Проблем ли има? — Лари ми хвърля такъв поглед, който ме навежда на мисълта, че ако имам проблем със срока, може би трябва да си намери пиар агенция, която няма да има.

— Не, разбира се, че не — уверявам го бързо, докато си мисля за работата, която ми предстои, за всички допълнителни часове, през които ще се блъскам, за да уредя нещата. Вече усещам напрежението, което се стоварва върху раменете ми.

— Чудесно! — Лари се усмихва с увереността на човек, който никога няма проблеми. Той има блестящо бяла усмивка, перфектен тен и телевизионно шоу в праймтайма по американската телевизия. Освен това играе голф с Джак Никълсън според една от клюките във вестниците.

— Е, готова ли си за предизвикателството?

— Абсолютно — сядам още по-изправено и опъвам раменете си назад. Честно, какво ми става? Аз обичам предизвикателствата. И искам този договор. Това е големият ми шанс. — Както казах и преди, „Мериуедър“ може да е малка агенция, но това е наш плюс, защото така имаме по-близка връзка с клиентите си и можем да им дадем специално отношение — заявявам с възобновен ентусиазъм.

— Това ми харесва — коментира Лари и на устните му се появява лека усмивка.

— Избрал ли си вече място за клиниката си? — питам припряно, опитвайки се да игнорирам неудобното чувство, което отново ме обзема.

— Почти — отговаря той и се отпуска в стола си. — Имам човек, който избира няколко подходящи места, после аз ги оглеждам. До момента сме ги свели до две. Обикновено разчитам на интуицията си при вземането на такива решения — усмихва ми се и кимва към мен, за да схвана намека. — Но в този случай още се колебая.

— Може ли да ти помогна за този проблем? — предлагам аз.

— Би било прекрасно — Лари изглежда въодушевен. — Утре ще летя до Брюксел за една международна конференция във връзка с последните открития в областта на козметичната стоматология, но се връщам на следващия ден.

— Супер — кимам, вадя моя „Блекбъри“ и минавам по графика си. — По кое време искаш да се срещнем?

— Ще бъда зает целия ден с дизайнерите си.

Внезапно усещам с ужас накъде отиват нещата.

— Какво ще кажеш за по-късно? Може би вечеря?

Толкова се надявах да не го каже.

— Така ще имаме възможност да се опознаем по-добре.

Кимам и се усмихвам, докато той говори, но в мислите си припомням случилото се преди малко под масата. Наистина ли си го въобразих? Наистина ли?

— Важно е да сме сигурни, че сме на една вълна, нали?

Лари ми се усмихва приятелски и аз автоматично отвръщам с професионалната си усмивка, но умът ми е другаде. Исках този договор повече от всичко друго, но сега…

Събеседникът ми все още гледа към мен в очакване на отговора ми.

— Разбира се. Четвъртък вечер, тогава! — внезапно се чувам как казвам, но сякаш не съм аз, а някой друг говори вместо мен.

Лари Голдстийн се усмихва още по-широко.

— Чудесно! — вдига чашата си с вода и я накланя към мен. — Значи, имаме среща!

Усмихвам се и аз. Направих го! Договорът е мой. О, господи!

Седма глава

Изпращам Лари Голдстийн до таксито му и пресичам улицата до мястото, където е паркирана колата ми. Поглеждам часа. Обядът се е проточил повече, отколкото очаквах и вече е късно. Трябва да се върна в офиса, да кажа на Беа добрите новини и…

— Лоти!

Познат глас зад мен прекъсва мисълта ми. Обръщам се. Никой не ме нарича така, с изключение на… Свивайки очи срещу ярката слънчева светлина, се взирам към оживената улица — по тротоарите има кафенета, пълни с хора, пиещи капучино и ядящи торти, пешеходци зяпат витрините на дизайнерските магазини за чанти, майка с двойна бебешка количка и стар кокер шпаньол…

— Неси! — ухилвам се изведнъж. — Какво правиш тук?

— Живея тук, глупаче такова — отвръща тя добродушно. — Ти какво правиш тук?

Ванеса е най-старата ми приятелка. Срещнах я в деня, когато дойдох в Лондон за интервюто за първата си работа в списанието за кръстословици. Тя се беше облегнала на стената, извън офиса, пушеше цигара и изглеждаше суперготина. За едно притеснено момиче като мен, току-що слизащо от влака от Йоркшир, облечено в костюма на майка си, Ванеса беше въплъщение на всичко в Лондон. Висока метър и осемдесет, платиненоруса блондинка на двайсет и пет години, живееща в апартамент под наем заедно няколко приятели в Кенсингтън. Леле! Просто я боготворях.

Донякъде и сега все още е така. Ванеса е щастливо омъжена за Джулиан, нейния красив съпруг адвокат, майка е на две прекрасни деца и живее в голяма, обвита в бръшлян къща в Нотинг Хил, с хладилник, покрит с цветни отпечатъци от пръсти и хиляди семейни снимки по стените. Имаме напълно различен начин на живот и не се виждаме толкова често, колкото ни се иска, но все още сме невероятно близки.

— Имах работен обяд — казвам, сочейки към ресторанта. — Тъкмо тръгвах обратно към офиса.

— Глупости! — Ванеса се намръщва и ме прегръща. — Леля Шарлот ще ни дойде на гости за чаша чай, нали? — навежда се към бебешката количка, където Руби, на три години, и Сам, който тъкмо навърши една, започват да се кикотят и гукат. — Ето, видя ли? Това означава „да“, в случай че имаш нужда от превод — казва Неса и също се разсмива.

— Добре — предавам се аз. — Но само една чаша.

— Една чаша — повтаря невинно приятелката ми, хваща в една ръка дръжката на количката и каишката на кучето, а с другата — мен и ни повлича нагоре по стръмната улица.

— Божичко, иска ми се и на мен някой да ми пъхне ръка под полата.

През последните десет минути разказвах на Ванеса за странната „случка“ с Лари Голдстийн и, честно казано, това не е реакцията, която очаквах.

— Ванеса! — ахвам ужасено.

— Извинявай, скъпа, просто шегичка — казва тя нехайно. — Е, почти — измърморва под носа си, докато пъха някакви неопределени неща в блендера, включва го и го оставя да работи, докато се получи странна оранжева смес. — Гледала съм Лари Голдстийн при Опра и трябва да ти кажа, че ми се стори много привлекателен.

— Привлекателен е по един фалшив начин. Пластичната хирургия доста му е помогнала — не мога да се сдържа. — Но дори да е така, това не му дава право да ми се нахвърля в ресторанта. Беше бизнес среща.

Ванеса спира да храни Сам, пълната с оранжева каша лъжица увисва във въздуха.

— И? — пита въпросително най-добрата ми приятелка и разсеяно слага лъжицата в собствената си уста. Сам надава недоволен вик. — О, извинявай, скъпи, глупавата ти майка също е гладна. — Бързо напълва лъжицата и цикълът на хранене се подновява.

— И това просто е недопустимо! — настоявам аз. — Чист сексуален тормоз. Не си ли чувала за равнопоставеност на работното място?

Ванеса драматично потърква челото си и се преструва, че мисли.

— Бегло. Аз съм майка-домакиня, която живее в свят на бебешки къпания, постоянни крясъци и мръсни памперси. Отказах се от работата и живота си, за да се размножавам. Има ли нужда да продължавам? — с лъжица във всяка ръка тя се усмихва криво, след това продължава да редува оранжева смес и макарони в двете гладни усти.

— Да, но на теб ти харесва да бъдеш майка — контрирам я аз.

— Така е — отвръща Неса и ме поглежда с грейнало лице. — Децата ми са най-прекрасното нещо на този свят, не бих могла да си представя живота си без тях… — внезапно спира с неудобство, доловила изражението на лицето ми. За един кратък миг настава неловко мълчание. — Но съм доволна, че изчаках да стана на трийсет, преди да ги родя — добавя бързо.

После се опитва да избегне погледа ми и настава тишина. Запълвам я, като сменям темата.

— Както и да е, ти мразеше работата си. — Ванеса работеше в адвокатската кантора близо до моя офис. Там срещна Джулиан, съпруга си. — Казваше, че едвам чакаш да дойде моментът и да напуснеш.

— Вярно е — потвърждава тя, усмихвайки се широко на Руби, която се залива от смях, докато мята оранжева каша по брат си.

— Направи купон по повод напускането си — продължавам аз.

— А ти не успя да дойдеш — отбелязва Неса и ме поглежда обвинително.

— Имах краен срок за един проект.

— Кога не си в краен срок? — пита тя.

Отварям уста, за да протестирам, но замълчавам. Всъщност, като стана дума, не си спомням живота си от времето, когато нямах крайни срокове и не бързах за никъде.

— Божичко, беше страхотен купон! — Ванеса се е унесла в спомените си. — В старата ни къща дойдоха повече от сто души. Бях вече бременна и не можех да пия, така че Джулиан ми правеше коктейл „Девствената Мери“. Слушахме UB4010 цяла нощ, за да отпразнуваме оставането ми без работа. Нали се сещаш, UB40 — безработни? — усмихва се замислено, върнала се е изцяло в онази нощ преди три години. — Както и да е, ти дори не си сигурна, че Голдстийн ти е пуснал ръка. Изглежда доста невероятно, нали? Сама казваш, че може би си се объркала.

— Така е — признавам. Всъщност, колкото повече мисля за това, съм все по-сигурна, че съм сгрешила.

— А и спечели договора, нали това искаше?

— Да, вярно е.

— Е, няма за какво да се притесняваш чак толкова — окуражава ме Неса.

— Не, не съм притеснена — протестирам бързо. Всъщност съм, но няма да го призная.

— Нима? — Ванеса изглежда изненадана. — Не е типично за теб. Обикновено се притесняваш за всичко.

— Е, не бих казала чак всичко — казвам малко докачливо.