— Знам, че го е направил, защото не е имал друга възможност. Смелостта, която е показал през този ден е била благословия за брат ми — прошепна, преглъщайки конвулсивно, взирайки се в тъмната повърхност на чая. После затвори очи.

О, Нейт!

— Опитах да му се обадя, преди да напусна Вашингтон — едва изрече Али. — Всеки ден, в продължение на една седмица след това, се опитвах да се свържа с него. Но той не отговори на обажданията ми.

— Да — кимна Беки. — Всички опитвахме да се свържем с него. Мисля, че този голям, глупав идиот си беше самоналожил един вид изгнание, но вече се върна. Трябва да отидеш при него.

Само ако беше толкова лесно.

— Той не ме иска.

— Какви ги говориш! — Изражението на Бунтарката сякаш й казваше, че е глупачка.

— Не бих могла да понеса да ме отхвърли отново — обясни тя. — Не и когато имам такава нужда от него.

— Чакай! Спри за малко! — Беки вдигна ръка. — Не би могла да понесеш да те отхвърли отново? Какво искаш да кажеш? Кога Призрака те е отхвърлил?

Али усети, че се изчервява. Изобщо не й се искаше да споделя с Беки, но знаеше, че жената няма да я остави на мира, докато не получи задоволително обяснение.

— Когато бяхме в онзи мотел ние… ние, ъъъ… ние така да се каже…

— Правихте любов? — подкани я Беки нетърпеливо.

— Да. — Това със сигурност беше любов, поне от нейна страна. — След като се любихме, той пределно ясно показа, че е било само за една нощ и не се интересува от нищо повече.

Проклятие! Една-единствена сълза се стече по бузата й. Али вдигна трепереща ръка, за да я избърше, като се надяваше да си остане единствена, и се молеше стената, зад която държеше огромното бреме на мъката си, да не рухне.

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

— О, сега на лични ли минаваме? — Младата жена едва не се засмя, благодарна за разсейването.

Беки завъртя очи.

— Както и да е. Виж, аз само искам да разбера едно нещо.

Али преглътна и кимна.

— Какво?

— Обичаш ли го?

С цялото си глупаво, разбито сърце.

— Да — въздъхна, признавайки го на глас за първи път.

— Ами какво, по дяволите, чакаш тогава, сестро? — Бунтарката плесна с длан по масата и сребърният сервиз за чай подскочи. — Иди и си го вземи!

— Но… Нито дума ли не чу от това, което казах? Той не ме иска! — изсъска, изумена от предложението на Беки. — Показа го съвсем ясно в мотела и повече от ясно, когато отказа да отговори на телефонните ми обаждания!

— Ха! — Посетителката й махна пренебрежително с ръка. — Той просто те избягва, защото си мисли, че не може да те има. Знаеш ли — завъртя очи, виждайки недоумението на Али, — той смята, че никога няма да му простиш за цялата история, свързана с Григ.

— Но в О-Овалния кабинет… той…

— Знам всичко, което се е случило там — прекъсна я Беки. — Той е избягал. А ти какво очакваш? Не е искал да се изправи лице в лице с омразата и обвиненията ти, след като той самият вече обвинява и мрази себе си достатъчно и за двама ви.

Беше ли възможно?

— Той ли ти го каза — попита Али с надежда. Сърцето се бе качило в гърлото й.

— Шегуваш ли се? — Бунтарката я погледна с недоверие. — Призрака не говори с никого, но това е друга тема. Знам това, което съм видяла със собствените си очи. Той те иска, толкова е просто, дори и ако все още не го знае. Мъжете толкова рядко знаят какво искат… или какво е добро за тях. Това е така, защото са заврели глави в задниците си — обясни тя много сериозно. — По-важният въпрос е, дали ти го искаш? И готова ли си да направиш жертвите, които са необходими, за да го имаш?

Глава 20

Когато Нейт получи съобщение, че има посетител на главния портал, последния човек, когото очакваше да види там, бе Али.

Не можа да повярва на очите си, когато я съзря, надвесена през прозорчето на новата караулка, да се кикоти и шегува с Манус, който се бе възстановил почти напълно от раните си, и сега се бе изчервил като влюбен ученик.

Препъна се, борейки се с желанието си да падне на колене пред нея и да я моли да му прости за… всичко. За това, че не е успял да се измъкне по-рано от проклетите въжета, за да спаси живота на Григ. За всичките години, през които се бе чувствал неудобно, че трябва да я мами. За жестокия начин, по който се бе отнесъл към нея в нощта, когато дойде в спалнята му. За отвратителните, скандални неща, които й бе наговорил на сутринта в „Хепи Ейкърс“. За това, че бе страхливец и не отговори на обажданията й, за да не чува омразата и мъката в сладкия й глас.

— Какво правиш тук, Али? — попита вместо това, докато глупавото му сърце заплашваше да изскочи от гърдите му.

Тя се обърна към него със смях в очите, и всичко, за което можеше да мисли, беше, че Али е най-красивата жена на света.

— Охо! — усмихна му се тя и нежното й, палаво изражение едва не го повали. Беше преживял глад и обезводняване, счупени кости, огнестрелни рани и мъчения, но усмивката й беше достатъчна, за да предаде Богу дух. — Защо имам чувството, че сме били в тази ситуация и преди?

Нейт не можеше да й отговори, не и когато умираше от бавна, мъчителна смърт.

Тогава тя се спусна… към него.

Той се стегна за ударите, който беше заслужил, но…

Целувки!

Горещи малки целувки обсипваха цялото му лице и… тези гладки, тънки ръце, обвити около врата му, и… Мили Боже, пръстите й се заровиха в косата на тила му.

Сънуваше. Би трябвало да е така.

Али го мразеше и в червата, защото бе убил брат й. Мразеше го за всичките години, през които я беше гледал с мрачен поглед и още по-мрачни мисли. Мразеше го за многократните отхвърляния и за непростимия начин, по който се отнесе към нея, след като най-накрая се бе предал на желанията на тялото си. Мразеше го заради всички причини, заради които трябваше да го мрази.

Така че, това беше сън. Прекрасен, сладък сън, защото нямаше начин тя да е тук, притисната в него, сякаш никога не ще го пусне, обсипвайки го с нежни целувки и шепнейки му колко много й е липсвал.

Странно… Все пак… усещаше я толкова истинска в ръцете си, толкова мека и жива, и…

Орлови нокти. Вдъхна дълбоко прелестния аромат на орлови нокти.

— Али? — Отдръпна се назад, за да погледне в златистите й очи и затаи дъх, когато…

— Обичам те! — изрече на един дъх тя и сякаш земята престана да се върти.

Нейт поклати глава — не можеше да разбере, не можеше да повярва.

— Но… но…

— И не ми пука, ако не ме обичаш, защото и това ще стане. Освен това се нуждаеш от мен, независимо дали го разбираш, или не.

— Но… но… — Уф, не звучеше ли като повредена грамофонна плоча!

— Съжалявам, че не ти казах по-рано, но щях да го направя, ако бе вдигнал проклетия телефон! Но… благодаря! Благодаря за това, което си направил за Григ в онзи ужасен ден!

О, Исусе!

Това беше.

Точно там, на тротоара, той падна на колене, без да обръща внимание на болката, която се изстреля директно в мозъка му. Али, заключена здраво в ръцете му, се свлече заедно с него.

— Шшт — успокои го тя, а топлото септемврийско слънце сияеше над тях, сякаш приветстваше тържествено с лъчите си малката искра, която пламна за живот в тъмната му, измъчена душа.

И… да, това бяха неговите сълзи, които падаха горещи и влажни в меката й коса, докато тялото му се тресеше толкова силно, че му се стори, че чува тракането на зъбите си.

— Шшт, Нейт — повтори тя и леко обърна глава, за да го целуне нежно по потръпващата шия.

Топъл, дъхът й беше толкова топъл.

— Кажи го отново. — Той се задави, все още не можеше да повярва.

— Шшт, Нейт — прошепна, движейки устни до челюстта му.

— Не това. Другото.

— Благодаря ти за…

— Не! — прекъсна я, сърцето му едва издържаше напрежението. Нима бе халюцинирал? Беше ли казала…? — Другото.

Меките й устни се притиснаха до брадичката му.

— Обичам те, Нейтън Дъглас Уелър.

— Али! — Притисна я до гърдите си, потърси и намери сладката й, прекрасна уста, а сърцето му за миг увеличи размера си и стана два пъти по-голямо.

Целуна я с цялата страст, която притежаваше, показа й с устни, зъби и език безграничната си любов. Тя отвърна на целувката му със същата страст и вероятно щяха да започнат да късат дрехите си един друг, ако Манус не избра точно този момент, за да се прокашля.

Али се отдръпна и задъхана се засмя.

— Хайде да вървим…

— … вътре — довърши вместо нея, като я дръпна да се изправи на крака и заедно се запътиха към работилницата.

— Нейт! — изписка тя, когато той отключи набързо голямата метална врата, която се удари с трясък в стената, тъй като бе отворена рязко, и я повлече след себе си по коридора и нагоре по стълбите към залата за конференции. — Намали малко. Имаме цялото време на света, за да…