Джули Уокър - Ад на колела

— Генерал Фулър е разговарял току-що по телефона с полицията в Джаксънвил. ФБР е поело случая с убития в двора на Морганови. Бюрото ще разпространи версията, че това е удар на мафията — информира Франк Ози, докато се подпираше от същата страна на касата на вратата, на която шест часа по-рано се беше облягала Беки.

— Хмм… — Франк поклати глава, въртейки разсеяно бойния си нож върху писалището. Това беше лош навик, от който лакът на едно място в непосредствена близост до подложката, върху която винаги поставяше чашата си с кафе, вече се беше изстъргал. Което всъщност правеше подложката напълно излишна, предвид факта, че не бе необходимо да се защитава надраната вече повърхност. — Поне ФБР все още става за нещо. Някаква идея кой е бил човекът?

— Все още не. В момента проверяват пръстовите му отпечатъци. Веднага щом узнаят нещо, ще се свържат с генерала, а той ще се обади на нас. — Младежът наклони леко глава и колебливо пристъпи в кабинета. После се залюля напред-назад на пети, изглеждайки така, сякаш ще се пръсне.

— Изплюй камъчето — изръмжа Франк, завъртя отново ножа и се взря в отблясъците от светлината на лампата върху дългото острие.

— Какво си сторил на Бунтарката?

Сега по-възрастният мъж видя, че върху лицето на Ози се бе изписало онова упорито изражение, характерно само за младежите.

Страхотно. Просто… страхотно. Само това му липсваше тази вечер. Още един човек да го пита какво е направил на Беки. Пати вече почти го одра жив с изненадващо острия си език. Цяло чудо беше, че все още има кожа на гърба си.

— Кой казва, че съм й направил нещо?

Ози изпъна мускулестите си рамене и пристъпи още една крачка навътре в стаята. Ако Франк не се заблуждаваше, на момчето изглежда му се искаше да му стовари един, затова повдигна вежди предупредително.

— Хлапе, помисли си още веднъж, преди да направиш онова, което си решил.

— Накарал си я да плаче — обвини го младежът и се наду като паун. Изведнъж Шефа усети всяка една от годините на трудния си живот. — Опита се да го скрие, когато слезе да довърши работата си по електрическата система на Хоука, но аз забелязах. Изплака си очите. И това не се случва за първи път.

Мамка му! Изобщо не искаше да знае, защото започваше да изпитва вина, което от своя страна го вбеси. Правеше всичко за доброто на Беки. Никой друг освен него ли не виждаше това?

— Е, понякога животът може да бъде и много жесток — изръмжа, ядосан на себе си, тъй като се чувстваше виновен заради Бунтарката, която го въвлече в тази проклета ситуация и бесен на Ози, че поставя под въпрос решенията му, понеже това само го накара да започне да се пита дали са правилни…

Не. Не! В този случай беше прав, дявол да го вземе!

Удари с длан въртящия се нож, за да го спре, след което вдигна ризата си и плъзна дяволски острото оръжие в изработената по поръчка кания, прикрепена към колана му.

— Тя трябва да бъде корава, ако ще продължава да работи с нас. Не мога през цялото време да стъпвам на пръсти около нея от страх да не нараня чувствата й.

— Да стъпваш на пръсти? — Ози вдигна недоверчиво вежди. Доста често — като в момента, например — Франк усещаше липсата на свързаната с военното звание дисциплина. Когато беше в униформа, поне не трябваше да се тревожи за непокорните изражения върху лицата на подчинените си, особено онези, които наистина, ама наистина, минаваха границите на установеното. — Шефе, ти не се церемониш с никого, особено с Бунтарката. Ако не друго, си прекалено твърд с нея. Дори й нямаш доверието, което тя заслужава. Беки е добра в техническата област. Наистина добра. Трябва да й дадеш шанс…

— Взел съм вече решение — прекъсна той хлапака. — Всеки от нас има точно определено работно място тук. Тя не трябва да забравя какво е нейното и да се придържа само към него.

— Но ако ти просто…

— Достатъчно! — изкрещя Франк. — Този разговор приключи, Ози. Не искам да чувам и думичка повече, освен ако не искаш да ми съобщиш актуализирания доклад за състоянието.

Младият мъж стискаше и отпускаше челюсти, все едно бе дробилка за дървесина, но беше достатъчно умен, за да разпознае заповедта, когато я чуе. Обърна се и сковано тръгна към вратата. Франк въздъхна тежко.

— Не си прав, Шефе — има дързостта да изсъска младежът, когато се извърна назад и го погледна намръщено. — Напълно грешиш.

Добре, може би малко беше прибързал и трябваше да остави малкия умник да анализира ситуацията.

— Е, тогава това е моя грешка, нали така? — контрира той, почувствал се изведнъж уморен от всичко.

Ози го изгледа дълго и упорито, поклати глава и напусна офиса, като затвори вратата след себе си не съвсем тихо.

Франк отпусна пулсиращата си глава в шепи. Всъщност, цялата тази гадост беше напълно излишна. Имаше мъже на мисия, които бяха в опасност: Рок и Дивия Бил изпълняваха задача в пустинята, а Кристиан и Мак придружаваха един мъж, за когото не знаеше абсолютно нищо, с изключение на притеснителния факт, че човекът заема едно от челните места в списъка „Най-търсен“ на много хора. Да не говорим за онова, което се бе случило с Призрака. Имаше повече от достатъчно неща, за които да мисли, което означаваше, че определено няма време да изпитва съжаление заради Ребека Райхарт, но точно това правеше. Съжаляваше.

— По дяволите! — Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, извади близалка „Дум-Дум“ с вкус на безалкохолна бира, разви обвивката и пъхна бонбона в устата си.

Металният вкус на кръв изпълваше устата на Нейт, докато трескаво гризеше дебелите въжета, овъргаляни с пясък и Бог знае какво друго. Трябваше да се измъкне от тази дупка и да намери Григ.

Мили Боже, почти полудя, слушайки крясъците на приятеля си.

Сега всичко беше тихо. Прекалено тихо.

По-рано, когато похитителите им ги оставиха, за да се отдадат на ежедневния си запой, двамата с Григ си шепнеха през дебелите кални стени на колибата, давайки си кураж един на друг. Опитваха се да разберат защо са тук и изтощаваха мозъците и пребитите си тела, за да намерят начин да се освободят. Този път бе викал името на Григ отново и отново в продължение на десет дълги минути, без никакъв отговор, затова започна да гризе въжетата като обезумял, без да се интересува дали между зъбите му попада въже или кожа.

— Григ! — извика отново. — Отговори ми, проклет… — Приведе се напред, разтърсен от пристъп на дълбока, влажна кашлица. Похитителите им си доставяха удоволствие, като го измъчваха със „симулирано удавяне“41. „В американски стил“, подиграваха се те, смеейки се. И да, Нейт беше уверен, че е хванал съответната „американска“ пневмония.

Когато кашлицата най-накрая утихна, си пое измъчено дъх — мътните го взели, имаше чувството, че е погълнал огън — и изплю алена кръв във финия пясък в нозете си.

Мамка му! Надяваше се кръвта да е от възпалените му венци, а не от дълбините на болните му дробове. Последното би било зле.

Е, не толкова зле, колкото, да речем, отвличането от група тангоси и тридневни изтезания без видима причина, още повече че копелетата бяха банда садисти, които изливаха омразата си към Америка върху двама от нейните граждани. Но все пак беше зле, ако кръвта идваше от дробовете му. Нещо като черешката на тортата в тази шибана ситуация.

— Григ! — викна отново и беше разтърсен от нов пристъп на кашлица. Този път в краката му имаше повече кръв.

Добре, определено идва от дробовете.

Така че… пневмония. Без съмнение.

О, страхотен късмет! Майната му! Мътните да го вземат!

Той се върна към гризането на стегнатото въже, с което бяха вързали ръцете му отпред пред тялото… и бинго! Примката около лявата му китка се разпадна в разнищена бъркотия. Бързо освободи и дясната си ръка, след това нападна въжетата около глезените си. Възлите бяха набъбнали от кръвта, просмукала се във влакната — опърпаните неща бяха накиснати в червената течност като кичур на вампир — и толкова здраво стегнати, че почти си счупи ноктите в опита си да ги разхлаби. След много ругатни и молитви най-после беше свободен. Алилуя!

Изправи се…

Опа!

Светът се завъртя около него.

Затвори очи, стисна ги силно, преглътна и се насили да диша дълбоко. Това помогна, макар и малко, защото в помещението — неговият отвратителен затвор през последните три дни — вонеше силно на прясно пролятата му кръв и на собствените му изпражнения.

Най-сетне, след още няколко успокоителни вдишвания, беше в състояние да се движи напред, без всички стени да танцуват пред погледа му. Взе своя KA-BAR, лежащ на паянтовата дървена маса, където го бяха оставили похитителите, и направи гримаса. О, човече, колко се радваха копелетата, когато пронизаха бедрото му със собствения му нож, докато бе завързан за стола. Два пъти.