Али изкрещя последните думи, въпреки че се стараеше да запази спокойствие. Как, по дяволите, да остане равнодушна в ситуация като тази? Когато не й отговори, тя стисна челюсти, докато зъбите не я заболяха.

— Знаеш, че ще го направя — заплаши младата жена.

Не, това не бе заплаха. Това беше обещание.

— По дяволите! — изруга Нейт, но Али разбра, че е спечелила, когато моторът навлезе в следващата отбивка.

Пътуваха малко повече от десет километра, въпреки че й се сториха като хиляда, преди да пристигнат пред ловна хижа „Хепи Ейкърс“. Е, това всъщност беше къщичка, не по-голяма от дом на колела, но поне неоновата табела „свободни стаи“ светеше и мястото изглеждаше такова, че най-вероятно имаше течаща вода.

След като избута Фантома отзад и го скри зад висок храст диворастящи хортензии, Нейт извади портфейла от задния си джоб и връчи на Али няколко чисто нови петдесетдоларови банкноти.

— Наеми стая — инструктира я, като свали каската. Дори и в мъждивото сияние на неоновата табела можеше да забележи, че обикновено мургавата му кожа беше восъчно бледа. Той се потеше, черната му коса бе влажна и се къдреше около слепоочията. — Плати в брой и използвай фалшиво име, когато се регистрираш — добави. — Не искам някой да ни проследи до тук.

Да, като се имаше предвид, че някой или група от някои искаха да ги убият, да бъдат проследени до тук щеше да бъде лошо, много лошо. Младата жена поклати глава, отказвайки да мисли за това, в противен случай щеше да повърне отново. Докато отиваше към рецепцията, избърса изцапаната си с кръв ръка в задната част на джинсите си. Това определено не е начинът да си осигури стая — да протегне към дежурния от нощната смяна в „Хепи Ейкърс“ шепа, пълна с кървави банкноти. Това придаваше напълно ново значение на фразата „кървави пари“, нали така?

Засмя се, след което стисна зъби, осъзнала, че е на крачка от истерията. Тъкмо сега нямаше време за нервния срив, който напълно си беше заслужила. Пое си дълбоко дъх — гадост, септичната яма очевидно беше съвсем наблизо, а това със сигурност не правеше услуга на чувствителния й стомах — и отвори вратата на офиса.

Пет минути по-късно, Али излезе с ключ за стая номер осем — „Биг Маут Бас“36, или нещо подобно, както й каза дежурният от нощната смяна — момче, със странно зализан на една страна перчем — докато се взираше в гърдите й под рокерското яке. Когато се наведе, за да се подпише в книгата, то наклони глава, за да има по-добър поглед към деколтето й, над дясното му ухо се отдели тънък кичур коса и провисна върху мършавото му рамо. Хлапето бързо се опита да го върне на мястото му, но… леле… кого се опитваше да заблуди с тази прическа?

Вечерта й ставаше все по-странна и обещаваше да продължи по този начин, защото… Стая „Биг Маут Бас“? Наистина?

Мразеше да звучи като развалена плоча, но чий живот живееше?

Нейт затвори мобилния си телефон в момента, в който Али излезе от рецепцията на „Хепи Ейкърс“. Бе съобщил на Черните рицари за положението, в което се намираха, а именно: че е взел флашката, и че е ранен от мъж, за когото Али твърди, че прилича поразително много на нападателя й; местоположението им — че са спрели пред някаква странна ловна хижа в средата на нищото; планът им — да превържат раната му, да хапнат и да си починат няколко часа, докато нещата се поуспокоят.

Надяваше се само Ози да успее да сътвори своята магия и да попречи на местната полиция да организира хайка за издирването им, защото бяха оставили един мъртвец до къщата на Пол и Клара Морган, а свидетелите сигурно са чули, ако не са и видели, как Фантома напуска местопрестъплението, секунди след онези три безпогрешни изстрела.

Али размаха ключ, прикрепен към голям пластмасов ключодържател. Това не беше ли…? Да, ключодържателят имаше формата на пъстърва. О, „Хепи Ейкърс“ обещаваше куп изненади.

— Последвай ме към нашия малък, уютен дом — инструктира го тя и взе сака, който й подаде. Младият мъж метна дисагите на рамо и…

Мамка му! Боли!

Да, беше прострелян. По-добре да не го забравя.

Стисна зъби и последва Али до врата с напукана и олющена зелена боя. Висяща пластмасова цифра осем беше поредното свидетелство за старостта и занемареността на сградата. Али влезе вътре и…

Нейт премигна.

— Това шега ли е? — попита, прекрачвайки прага.

Трябваше да е шега, защото при влизането им бяха посрещнати от Биг Маут Били Бас37, една от онези роботизирани пеещи пластмасови риби. Тя обърна глава към тях, размърда се върху дъсчената си поставка и започна да пее Don’t worry, be happy.

— Иска ми се — каза Али с отвращение, като сбърчи нос заради непреодолимата миризма на лизол и ароматизатор за килими. Поне някой скоро бе правил опит да почисти мястото. — За съжаление, поради проблем с канализацията, изборът ни беше между тази стая и „Трофеите на Бък“. И след като ще лекуваме огнестрелна рана, идеята да бъда наблюдавана от препарирани еленски глави с техните тъжни, кафяви очи, не ми харесва. Имам предвид, че те са станали жертва на подобна съдба.

Али пусна сака върху двойното легло. Проклетото нещо изглеждаше абсурдно. Кувертюрата представляваше странна мозайка от щамповани изкуствени мухи за риболов, а на таблата бяха облегнати четири огромни възглавници във формата на риба. На стената над леглото бяха монтирани две весла от лодка и два ракитени коша. Нейт наведе глава, за да разгледа по-добре стойките на лампите върху нощните шкафчета, които бяха с формата на въдици. Дори проклетите дръжки на чекмеджетата на шперплатовия скрин представляваха малки сьомги.

Боже мили! Мястото беше като каталог на Кабела38.

Али бързо събу ботушите си, свали кожените гамаши, съблече и захвърли настрана якето си. Бронираната жилетка тупна шумно на пода и движението накара Биг Маут Били Бас да запее втория куплет.

— Има ли някакъв начин да бъде спряно това нещо? — надвика врявата Али, оглеждайки предпазливо кичозната грозотия, която пееше и мърдаше върху поставката си над входната врата.

Да, Нейт знаеше как да го спре. Би могъл да разбие на парчета проклетото нещо със стоманеното бомбе на ботуша си. Дори в добрите си дни, не би търпял безвкусния, воден декор, а като добавим към кръвозагубата шокиращото прозрение, че е влюбен в Али, да не говорим за факта, че полудяваше при мисълта как някакъв наемен убиец беше на косъм от това да пробие дупка в красивата й глава, желанието му да изслуша още веднъж рефрена Don’t worry, be happy бързо приближаваше нулата.

Вместо да се поддаде на желанието да унищожи механичната риба, в името на добруването на цялото човечество, Нейт се пресегна с лявата си ръка…

Мамка му! Раната, напомни си той. Макар да не беше тежко ранен — бе преживял много по- лоши неща — това не означаваше, че не го боли адски.

Посегна към рибата с дясната ръка — бинго! — свали отвратителната декорация от стената и я обърна, за да извади батериите. Поклати глава и постави смълчаната чудесия върху малката кръгла масичка под предния прозорец на стаята. Средата на масата представляваше мозайка от изображенията на различни видове риба. Дамаската на двата стола, натикани под масата, беше със същите изкуствени мухи за риболов като кувертюрата. Който и да бе декорирал това място трябваше да бъде застрелян, или вписан в книгата с рекордите на Гинес в категорията „Най-лош вкус“.

— Добре — каза Али в приятната тишина, — ела с мен.

Мъжът нямаше друг избор, освен да я последва, щом тя тръгна към банята. Той позволи на гладния си поглед да се плъзне надолу по стегнатото й задниче и затвори очи, когато в съзнанието му моментално се появиха прашките, които би трябвало да е облякла под плътно прилепналите дънки. Когато претърсваха бельото й, беше забелязал, че тази жена не притежава нито един чифт бикини, които да покриват дупето й. Господи, имай милост!

Беше прострелян, губеше кръв със сравнително постоянна скорост и единственото, за което можеше да мисли, бе цветът на бельото й. Лилав. Или може би лавандулов.

Тази сутрин, докато й помагаше да облече кевларената жилетка, деколтето на тениската й се разтегна под тежестта й и той видя презрамката на лавандуловия й сутиен.

Нейт вдигна глава, когато Али се прокашля.

— Няма да припаднеш върху мен, нали? — Погледът й беше пълен с безпокойство.

Само ако решиш да свалиш тези джинси и тениската.

— Не — отвърна той. — Трябва само да дишам дълбоко.

— Е, можеш да правиш това и като седиш върху тоалетната чиния. Искам да погледна раната, преди да изгубя самообладание.

— Ти имаш железни нерви, лейди. Преди малко бях адски горд от теб. — И имаше защо. Беше направила точно това, което й каза — без да се колебае, без да задава въпроси.

— Не знам какво съм направила, за да заслужа тази похвала. Бягах, за да спася живота си.

— Направи точно това, което ти беше казано. И запази спокойствие.

Тя му отправи сериозен, скептичен поглед и протегна ръка с дланта надолу. Дори от два метра можеше да види треперенето на тънките й пръсти.

— Това ли наричаш спокойствие?

Пич, ти си такъв задник… Али беше изплашена до смърт, а той стоеше тук и плещеше глупости. Побърза да свали собствените си ботуши, гамашите и съсипаното си, окървавено яке, като ги остави да паднат небрежно на пода. Пристъпвайки към нея, Нейт сложи длан върху хладната й буза и й се усмихна.