— О, Пухчо, много си сериозен. Освен това няма от какво да се страхуваш тук. — Тя се отдръпна назад и Нейт бързо се изкачи по стълбичката и се промуши през капака в пода. — Това място е било обсаждано от дракони, викинги, бандити, индианци, крадци и главорези, но никой не е успял да го превземе.

— Хмм… — Той затвори капака, за да не се вижда светлината от градината на Морганови и изведнъж се оказаха обгърнати от мастиленочерен мрак.

Във вътрешността на дървената къщичка миришеше на суха, лющеща се боя, на прашна тъкан, на разтопен восък и старо лепило „Елмър“, както и на лепкави бонбони и печен хотдог.

Миришеше на красива детска мечта.

— Обзалагам се, че всички тези злодеи са имали кестенява коса, палави кафяви очи и са отговаряли на името Григ — размишляваше на глас Нейт, докато вадеше фенерчето от джоба на бедрото си.

Чу се глух, специфичен звук точно преди разсеяна жълта светлина да освети малкото помещение. Над главите им висеше гола електрическа крушка.

— Тук и електричество ли има? — попита той впечатлен и върна фенерчето в джоба си. — Май сте помислили за всичко, докато сте си играли с Григ?

— Татко извърши по-голяма част от строителните работи. Мама е човекът, който направи завесите и възглавничките за пейките. — Посочи ниските пейки под четирите еднакви прозореца. — Тя нарисува също така фалшивия килим на пода и настоя за истински стъкла. Татко искаше да си останат просто отвори, но тя беше упорита. Спомням си думите й: „Пол, как ще се предпазят от вятъра, дъжда и мародерите без стъкла на прозорците?“. — Младият мъж примигна объркан. — Какво? — попита Али. — О, не ме гледай така. Не си мисли, че родителите ни никога не са прекарвали времето си с нас, просто предпочитаха да бъдат един с друг. И не си прав — добави бързо, после се усмихна, когато видя недоумението му. — За злодеите. Те винаги са били руси, със светлокафяви очи и отговаряха на името Али. Нима си помисли, че Григ би благоволил да бъде лошото момче? Още тогава страдаше от синдрома да спася света.

Да, Нейт можеше да си представи всичко това много ясно. Григ охранява крепостта на дървото, докато Али, с коса, вързана на конска опашка, стои долу и стреля с пластмасови стрелички с гумени накрайници или го замерва с гумени топчета от саморъчно направена прашка.

— Никога ли не успя да го победиш?

— Е, след като станах достатъчно голяма, за да ми хрумнат наистина хитри идеи, Григ загуби интерес да играе на рицари и дракони или на ченгета и разбойници. Тогава започна да използва къщичката за свои лични цели. Опитваше се да съблазни вътре Кандис Хънипот31.

Разнесе се изненадано сумтене, преди Нейт да я обвини:

— Хайде бе! Майтапиш се. Няма разумен човек, който да кръсти дъщеря си Кандис Хънипот.

Младата жена повдигна вежди, сякаш казваше „Нима?“.

— Ще ми повярваш, ако някога срещнеш господин Хънипот. Нека просто кажем, че на него можеше да се разчита да ни купи бира, докато бяхме непълнолетни, да не говорим за факта, че миришеше, все едно се къпе с водата от своя бонг32.

— Исусе!

— Ммм… — Тя поклати глава и се усмихна. — Нищо подобно. — За няколко секунди настъпи тишина, тъй като и двамата си мислеха що за баща е бил господин Хънипот. Ритмичното жужене на нощните насекоми като фон беше биологичният еквивалент на белия шум33. — Така — каза най-накрая, — искаш ли да видиш тази кутия на спомените?

— Да — отвърна той, радостен от промяната на темата, защото току-що сериозно се беше замислил да намери този образ — господин Хънипот, и да го осакати заради това, че е насърчавал Али и децата от квартала към подобно поведение.

Човече, хората наистина трябва да кандидатстват за специален лиценз, преди да им бъде позволено да се размножават…

Али отметна със замах прашната покривка от голямата купчина в ъгъла, за да открие един стар сандък. Нейт повдигна вежди и й помогна да го придърпа по-близо.

— Григ ми го даде като заместител на старата кутия за играчки, която бяхме свикнали да използваме — обясни, прокарвайки благоговейно пръсти по изписаните букви ЕФРЕЙТОР МОРГАН, ГРИГ.

— Ммм.

Ммм? Наистина ли? Това ли беше най-доброто, което можеше да каже? Нейт отвори уста, за да изрече нещо по умно от Ммм, когато Али продължи, очевидно незабелязала непохватния му отговор. Не беше изненадан. След цели дванадесет години Али несъмнено бе свикнала със сдържаността му. Поне така би го нарекла — сдържаност. Но истината беше, че когато в очите й се появи този мек, уязвим поглед, просто си глътна езика.

Беше онемял. Проклетият му език се бе завързал на възел.

— Знаеш ли, много хора намираха за странно, че двамата с Григ бяхме толкова близки. Обикновено отношенията между брат и сестра са други или поне така ми казваха. Мисля, че това е така, защото в любовта си към нас родителите ни бяха малко… ъъъ, небрежни е най-добрата дума, с която мога да го опиша, предполагам. Както и да е, с Григ трябваше да разчитаме един на друг. Винаги ходехме заедно, само двамата, до Деъри Куин34, за да отпразнуваме отличните ни свидетелства. Никога не пропуснах негов бейзболен мач, нито пък той — мой клавирен рецитал.

Но тогава Григ умря и сега всичко, което имаше, беше един голям сандък, пълен със спомени.

Всъщност, Нейт никога преди не го беше осъзнавал, но това, че Али беше съвсем сама, разби проклетото му сърце и всичките му намерения и цели. И въпреки че не му се искаше нещата да стоят по този начин, се надяваше, че тя може да намери известна утеха в мисълта, че двамата поне имат нещо общо.

— Григ — прошепна младата жена, продължавайки да гали изписаните букви, — ме научи да си връзвам обувките и да карам колело. Дори ми показа как да поставям презерватив — усмивката й беше слаба и сладка, — с една огромна градинска краставица за модел. Можеш да си представиш какво беше моето разочарование, когато за първи път имах възможност действително да изпробвам уменията си върху жива плът.

Нейт изобщо не искаше да знае, но…

— На колко години беше?

— Деветнадесет.

— Господи! — изръмжа. Мразеше този тип, който бе имал изключителната чест да бъде първият й и…

О, страхотно. Това наистина беше идеалният момент за просветление. Сякаш този ден вече не беше достатъчно лош. Но да се крие от истината, бе още по-лошо! Изведнъж разбра, че не може да се самозаблуждава повече. Не можеше да продължава да се преструва, че това, което изпитва към нея, може да бъде просто несподелена страст.

Той я обичаше.

Бам! — както би казал Емерил35.

Обичаше я така, сякаш не беше обичал никога и нищо в целия си жалък живот, и не беше ли това едно гигантско „Свършен си!“ от Вселената?

Но това не променяше нищо.

Тя никога нямаше да бъде негова. Дори след милион години. Защото нищо не можеше да промени факта, че беше убил брат й — толкова просто и в същото време толкова ужасно изглеждаха нещата.

По дяволите! Искаше му се да крещи заради несправедливостта и да покаже на болезнено нечестната Вселена два средни пръста. Вместо това поклати глава и промърмори:

— Иска ми се… иска ми се… — Желаеше толкова много неща, че не знаеше откъде да започне.

— Да. — Али го спаси от необходимостта да довърши мисълта си. — На мен също.

И докато се взираше в нежните й блестящи очи, Нейт си помисли, че може би й вярва.

— Нека го направим сега, а? — прошепна тя и за момент Нейт застина. Да направи какво? Най-после да признае, че те… — Хайде да вземем проклетата флашка и да изчезваме от тук, по дяволите.

Да, наистина. Добра идея, иначе щеше да избухне в сълзи и да й признае любовта си. И няма ли това да бъде шок за нея? Нейт Уелър — Призрака, или както Ози обичаше да го нарича „господин Безчувствен“, губи играта и ридаейки като бебе й се обяснява във вечна любов? Вероятно би си помислила, че е напълно луд, и нямаше да е далеч от истината. Колко тъжно.

Пое дълбоко дъх, докато я гледаше как благоговейно вдига капака на сандъка. Трябваше само да се стегне още за няколко минути, а после щяха да излязат оттук и да отпътуват. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не само че бе на косъм от това да се разреве и да излее сърцето си пред нея, но и безпокойството му растеше с всяка изминала секунда. И тогава отминаващите секунди вече нямаха никакво значение, защото времето спря.

Григ…

Първото нещо, което срещна погледът му, беше снимка на Григ, залепена от вътрешната страна на капака.

— Боже, колко много ми липсва — въздъхна Али и прокара тънкия си пръст по лицето на Григ.

Прас! Сърцето му се счупи право по средата. Нейт беше изненадан, че звукът не разцепи въздуха.

Боже мили! Това беше ад. Забравете за сините му топки. Забравете за безпокойството му относно цялата тази проклета, шибана ситуация. Забравете, че е влюбен в една-единствена жена на тази планета, която никога не можеше да има заради… Заради Григ. Приятелят му изглеждаше така, както винаги. Дори когато бяха притиснати насред джунглата и вражеският огън разкъсваше листата около тях, Григ имаше този безгрижен вид. На лицето му винаги цъфтеше широка усмивка, заразна като грипен вирус. Глупавият кучи син беше обичал живота. Всички негови аспекти.