Младата жена стоеше над него, очите й го приковаваха като стоманени кинжали, а ноздрите й се разширяваха като на разярен бик. Да, само трябваше да й покаже червен флаг и тя със сигурност щеше да се хвърли с главата напред.

— Играеш си с огъня, Али — предупреди я, но тя беше твърде ядосана, за да му обърне внимание.

— О, виж как треперя от страх.

Умишлено бавно, Призрака изправи едрото си тяло и застана пред нея като планина от мускули и напрегнати сухожилия. Наложи й се да наклони глава назад, за да продължи да се взира в безстрастното му лице, но въпреки това не се отдръпна нито на сантиметър. И не възнамеряваше да го прави. Имаше нужда да се нахвърли, да хапе, да драска и да крещи. За да накара някой да се чувства безнадеждно, безпомощно и нещастно, също като нея. И кой, ако не Нейт, беше най-подходящ за това? Мъжът, който я беше излъгал и отхвърлил, а сега се опитваше да я заплашва и тормози, за да се откаже от единствената надежда, която имаше — да узнае в какво се беше замесил Григ преди смъртта си.

— Ще ми кажеш къде си скрила тази флашка — изръмжа той, като я хвана за раменете и я разтърси леко.

Внезапното присвиване на очите й трябваше да го предупреди, че е успял да натисне и последния бутон, но той не предприе нищо, за да се предпази от стиснатите й юмруци, когато ги размаха в полукръг и избута ръцете му настрани. Също така не се прикри, когато замахна с доста впечатляваш кос удар, който стовари право в твърдата му челюст. А щом зъбите му изтракаха и главата му се отметна назад, тя се усмихна злобно.

Ето, вземи това, ти отвратително, презряно, инатливо, коравосърдечно, лицемерно копеле!

Али се стресна от това колко бързо мъжът се отърси от удара и пропусна възможността да излезе от обсега му. Нейт се спусна светкавично, притисна ръцете й към тялото и я придърпа към широките си гърди, докато се оказа уловена като в усмирителна риза от плът и кръв.

Аха, доста добър ход, но успя да обездвижи само горната част на тялото й. Краката й останаха свободни, а Али знаеше много добре как да ги използва. Бързо изви хълбоци, при което мъжът изсумтя и преглътна тихо проклятие, когато острото й коляно се вряза вдясно от семейните му ценности. Някак си успя да улови краката й между силните си бедра, и на нея не й остана нищо друго, освен да съска и безрезултатно да се опитва да се измъкне.

Започна да го нарича с всички мръсни имена, за които се сети, и още няколко, които измисли сама. Изпълни се с ужас, когато безплодната й борба премина в сърцераздирателни ридания.

Защо Григ си бе мислил, че може да я лъже? В какво я беше замесил? Защо трябваше да умре и да я остави сама? И защо беше толкова глупава, че да си падне по Нейт Уелър? Как си беше позволила да изпитва подобни чувства към този мъж? Беше ли влюбена в него? Боже, не знаеше, но се боеше, че може би наистина е така.

Всичко беше толкова безсмислено. Чувстваше се така безпомощна. Искаше й се да изкрещи, но борбата бе изцедила и последните й сили, оставяйки само мъка, отчаяние и изтощение.

Когато се отпусна безволна в оковите на силните му ръце, той внимателно — о, толкова внимателно! — се настани отново в креслото, като я намести в скута си.

— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита Нейт, когато след последното й ядно подсмърчане изминаха пълни шестдесет секунди.

— Д-да — колебливо призна и притисна глава под твърдата му брадичка. Златисторусите кичури се заплетоха в наболата му брада. Али повдигна края на блузката си и избърса течащия си нос. Дори не й пукаше колко отвратително беше това. — Не биваше да го правя. Погрешно е да се удря човек. — Макар да знаеше, че ударът й не го нарани — та Нейт беше непоклатима стена от плът и кръв — това съвсем не извиняваше склонността й към насилие, когато той беше наблизо. — Просто… Понякога ме правиш толкова… луда. Ти си най-вбесяващият човек, когото познавам, и това говори много, след като съм израснала с Григ.

— Просто трябваше да изпуснеш малко пара, иначе щеше да експлодираш.

Тя отдръпна глава леко назад и прикова в него влажните си очи.

— Искаш да кажеш, че си ме провокирал нарочно?

Младият мъж леко присви едното си рамо и тя разбра, че това беше отговорът му.

— Но защо?

— Както споменах, трябваше ти отдушник.

О, по дяволите! Цялата тази история я караше да се чувства ужасно.

— Ти наистина си загадка за мен, знаеш ли? Точно когато съм те коронясала за крал на всички задници, внезапно правиш нещо… толкова сладко. Сладко, но същевременно и доста странно. Имам предвид, че се подложи доброволно на нокаут.

— Това е част от чара ми — заяви Нейт и едно от ъгълчетата на съблазнителната му уста потрепна.

— Само се хвалиш. — Завъртя очи, после вдигна пръсти и леко докосна твърдата челюст под острите косъмчета на наболата му брада. — Съжалявам, че те ударих. Боли ли те?

— Да.

Али трепна съчувствено.

— Съжалявам — каза отново.

— Недей. Направи го страхотно.

— Така ли?

— Да. — Потърка мястото, където го беше ударила, и се ухили като хлапак. — Вложи в удара и силата на рамото. Точно както Григ те е учил.

— Недей да звучиш толкова доволен — сгълча го, все още малко учудена, че действително го беше ударила… отново. През целия си живот не бе посягала на никого — ударите, които си бяха разменяли с Григ като деца, не се брояха — но някак си беше успяла да удари Нейт Уелър два пъти. — Умението да удрям не е нещо, с което мога да се гордея.

Той направи физиономия, равнозначна на свиване на раменете.

— Следващият път се цели в носа. Много по-трудно е да се защитиш със счупен нос, защото очите се пълнят с толкова много сълзи, че е почти невъзможно да видиш нещо. В допълнение, започваш да се давиш, тъй като в задната част на гърлото се стича кръв.

— Не исках да те нараня. Наистина.

— Знам.

— Нейт?

— Хмм?

— Идвам с теб.

Наблюдаваше го, докато изучаваше лицето й, и едва не избухна в победоносни крясъци, когато въздъхна и бавно кимна.

— Добре, но ще правиш точно онова, което кажа и както го кажа. Без въпроси и без да се двоумиш. Ще носиш бронежилетка. Ще ти бъде горещо като в ада, но това са моите условия.

— Да, сър. — Али му отдаде чест.

Мъжът се намръщи, преди да изръмжи:

— Ставай! — Внезапното му изправяне едва не я изхвърли на пода.

— Хей! — Залитна, но успя да се хване навреме, преди да се пльосне по лице долу. — Какво, по дяволите, беше това… О! — Страните й пламнаха, щом съзря твърдата подутина, очертана под дънките му.

— Да — промърмори той. — Точно така.

— А защо не можем просто…

Нейт я прекъсна, размахвайки ръка във въздуха като при удар от карате.

— Забрави за това, Али. Не искам да имам такава реакция към теб, така че, ако наистина желаеш да ме придружиш на тази малка мисия, просто ще го забравиш. Разбра ли?

* * *

Да, беше разбрала. Силно и болезнено ясно. И сега беше тук, седеше върху стара кофа от боя в бързо затоплящ се гараж, някъде в щата Кентъки, укриваща се от мистериозен правителствен агент, който я беше заплашил с пистолет, и се опитваше да не диша учестено.

В действителност, не беше очаквала никакви проблеми по време на пътуването. Глупости, оказа се невероятно наивна. Нищо чудно, че Григ я бе държал на тъмно толкова дълго.

Когато чу стъпки отвън, стисна по-здраво малкия колт. Изправи се тихо и зае позиция за стрелба, както брат й я беше научил. Протегна дясната си ръка, като подпря дланта й с лявата, леко наклони глава така, че дясното й око да гледа точно през мерника на пистолета.

Всички онези рисковани изпълнения във филмите очевидно съществуваха, и по някакъв начин — защото беше пълна идиотка и настоя да дойде с Нейт — се оказа точно насред едно такова.

Надяваше се, че в реалния живот тъпата блондинка няма да е тази, която първа ще гризне дръвцето.

Потрепери, когато осъзна, че не е задължително последното да бъде евфемизъм.

— Али?

При звука на дълбокия глас на Нейт, се строполи върху кофата и със силно свистене издиша сдържания досега въздух.

Мили Боже, изобщо не ставаше за това.

— Влизам — предупреди я тихо. — Няма да ме застреляш, нали?

— Не обещавам — отвърна с треперещ глас и отдръпна пръста си от спусъка на колта.

Когато го чу да се смее, поклати глава. Този мъж беше много странен. От всичките пъти, когато бе желала да чуе неуловимия му смях, настоящият момент беше най-неподходящото време за това. Той подаде глава иззад страничната врата и се усмихна съчувствено, когато видя посърналото й изражение.

— Всичко ще бъде наред, сладурче — успокои я той и влезе в гаража. Отиде до мотора и започна да разглобява оръжието си с пестеливи, сигурни движения.

Сладурче. Беше започнал да я нарича така. Не беше сигурна дали трябва да се чувства поласкана, или раздразнена. Но определено не се чувстваше сладка, не и днес. Днес беше преживяла твърде много, за да се чувства фина и нежна като захар. Сироп, може би. Объркана, лепкава и бавно движеща се. Да, вероятно би могла да приеме да я нарича сироп.