След като вратата се плъзна нагоре с пронизителен, дразнещ звук, Нейт бързо вкара Фантома в хладната, прашна вътрешност на гаража. Рафтовете по стените бяха пълни със стари, ръждясали кутии с боя, а мястото миришеше на мухъл и нафталин. Из застоялия въздух тежко се носеха частици прах.

Това определено не беше местният „Хилтън“, но за в краен случай ставаше.

— Затвори — инструктира той Али и тя протегна ръка, за да дръпне вратата надолу. Блузката се вдигна и оголи корема й. Проклетият червен скъпоценен камък в пъпа й улови светлината и сякаш му се подигра.

Супер, сега топките го заболяха едновременно с оная му работа. Можеше ли този ден да стане още по-съвършен?

— Сребристият Ескалейд претърсва квартала — информира го Беки.

Да, това е положението. Между другото, трябваше да знае, че е по-добре да се въздържа от риторични въпроси.

— Нека си търси — отвърна той, слезе от мотора и направи типичното приклякване, което всеки мъж на планетата владееше до съвършенство, за да намести гениталиите си в по-удобно положение. — Няма да ни намери. Превключвам на слушалка — информира той Бунтарката, свали шлема и пъхна в ухото си блутуут устройството. — Микрофон проверка. Микрофон проверка.

— Чувам те силно и ясно, Призрак — изчурулика весело Беки. За пръв път поемаше командния център и очевидно това място отлично й подхождаше.

Шефа щеше да изпадне в истерия.

— Добре. — Нейт извади едно от куфарчетата от дисагите и започна бързо да сглобява снайпера. — Нуждая се от теб, за да следиш местните полицейски честоти. Вдигнахме ужасна врява, на каквато хората тук не са свикнали. Не бих искал местните служители на закона да станат любопитни; на секундата ще открият скривалището ни.

— Ще бъде направено — отговори Бунтарката и той чу как отново затрака по клавиатурата.

— Али — Нейт се обърна и видя, че тя стои до него. Златистите й очи с всяка секунда се разширяваха все повече, едновременно със сглобяването на пушката. — Отивам в къщата да наблюдавам и да осигуря безопасността на скривалището ни. Искам да останеш тук и да пазиш тишина, нали? Без значение какво ще чуеш, не излизай от този гараж.

Тя преглътна и кимна.

Можеше да види на шията лудото биене на пулса й. Младата жена изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

За пореден път Призрака призна с неохота истината — тя не ставаше за тези гадости.

— Ще имам нужда от оръжие. — Гласът й беше по-стабилен, отколкото очакваше.

Опа! Или може би все пак ставаше за подобни гадости. Нищо, казано от нея, не би го изненадало повече.

— Браво, сестро — извика одобрително Беки направо в ухото на Али.

Нейт се поколеба само за миг, преди да се наведе и да извади от левия си ботуш резервното оръжие. Подаде й колта 45-ти калибър и загледа с възхищение как проверява магазина, за да се увери, че първият куршум е вече в цевта.

Значи Бунтарката беше права. Григ бе научил малката си сестричка на доста неща. Нейт не беше привърженик на интимностите между мъже, но ако Григ беше жив, точно в този момент щеше да целуне копелето право в устата. В каквото и да я бе замесил Григ — умишлено или неволно — а Нейт бе готов да заложи лявата си топка, че е било неволно, поне я беше подготвил да се справи с нещата.

— Не отваряй на никого — нареди Нейт, когато преметна пушката през рамо. — Аз ще ти се обадя, преди да вляза.

Запъти се към страничната врата, след което спря и се извърна с лице към Али. Съвестта го гризеше и за стотен път се прокле, че я беше оставил да дойде с него, макар че тя умееше да борави с пистолет. Какво си беше мислил? О, да, беше си представял колко прекрасно и мъчително ще бъде да я има петнадесет дълги часа, притисната плътно до гърба си.

Бе подценил и двете неща.

Беше много по-прекрасно, отколкото можеше да предположи, и далеч, далеч по-болезнено.

— Това вероятно ще продължи известно време — каза и се взря в уплашеното й лице. — Ще се справиш тук, нали?

Тя кимна толкова смело, че той се предаде. Въздъхна примирено и закрачи обратно към нея, обгърна с ръка тънката й талия и я привлече към себе си, докато я притисна по цялата дължина на тялото си — очите й бяха отворени по-широко от всякога — и после я целуна толкова дълбоко, колкото беше възможно.

Целува я, докато повече не бе в състояние да пренебрегва онова, което трябваше да направи. Изхвърча през малката странична врата на гаража, опитвайки се да не мисли за начина, по който очите й бяха станали замечтани и стъклени, или начина, по който беше вдигнала ръка към гърдите си, сякаш искаше да държи сърцето си под контрол.

Тази жена щеше да го вкара в гроба.

— Крайно време беше да го направиш — самодоволно прошепна Беки в ухото му.

— Млъкни!

— Исках просто да кажа…

— Просто млъкни!

Човече, беше загубен.

* * *

— Йо!

При този поздрав сенатор Алдъс направи гримаса.

У Джони Витильони имаше толкова класа, колкото в музикалния фестивал „Златната преносима тоалетна“, но Алдъс беше на мнение, че мъжът, чиято специалност бяха екзекуциите с колумбийска вратовръзка, навярно не прекарва много време в усъвършенстване на социалните си умения.

— Имам друга работа за теб и момчетата ти — съобщи той, без да се представи. Нямаше нужда. Джони знаеше точно с кого разговаря.

— Слушам.

Разбира се, че ще слуша глупакът. Алдъс му беше платил абсурдно голяма сума, за да бъде сигурен, че винаги ще е готов да го слуша.

— Е, да, и да се надяваме, че този път ще се справите по-добре от предишния.

— Ей, пич, аз ти казах, Роко…

— Не ме интересува — изръмжа Алдъс. — Освен това, станалото — станало. Надявам се тази нова задача да е малко повече по вкуса на Роко.

— К’во имаш предвид?

Какво имаше предвид ли? Смърт, ето какво. И край на тази досадна ситуация.

— Има един мъж, който пътува заедно с жената, която ви наех да нападнете.

Само като си припомни, че Золнер му отказа точно в момента, когато набелязаната цел беше на мотор — много опасна машина, според статистиката — кръвното му налягане се изстреля до точката на кипене, тъй като за бившия агент на ЦРУ щеше да бъде много лесно да изчака мишените на някой пуст път и да ги бутне от мотора.

Разбира се, почистването би било проблем, но това бе спорен въпрос. Золнер бе твърде възвишен, за да участва в такъв престъпен план.

За щастие, Джони и неговите момчета не страдаха от подобен род скрупули.

— И? — подкани Джони, когато мълчанието на Алдъс се проточи прекалено дълго.

— И те са на някакъв голям, гръмогласен Харли. Вероятно по пътя между Чикаго и Джаксънвил. Трябва да изчезнат.

— Това е доста голям участък, пич — провлачено изрече Джони.

Мили Боже!

Алдъс ужасно много мразеше да го наричат „пич“. Той не яздеше пони, не носеше Стетсън и не крещеше: „Хвани телето!“. Не пушеше марихуана по плажовете, излегнал се мързеливо в очакване на следващата голяма вълна, докато се наслаждаваше на бездействието си.

Той беше проклет сенатор на проклетите Съединени Американски Щати и ако някога седнеше в Овалния кабинет, планираше да направи живота на пичовете в тази страна малко по-труден.

— Точно затова ще ти изпратя два допълнителни адреса по тайната ти електронна поща — съобщи той, опитвайки се да бъде търпелив. Това никога не му се отдаваше лесно, а тази… ситуация и без това го изкарваше извън нерви. Фактът, че трябваше да спре, за да си купи нов мобилен телефон с предплатени разговори, само доказваше това. — Единият от тези адреси е жилището на мъжа в Чикаго — продължи обяснението. — Другият е къщата на родителите на жената. Нали все още имате домашния и служебния й адрес?

— Да.

— Чудесно. В рамките на следващите двадесет и четири часа те най-вероятно ще пристигнат на някое от тези места. Когато това стане, искам да ги извадиш от играта.

— Произшествие, като последната работа? — попита Джони.

Алдъс си пожела всичко да беше толкова просто, но не искаше да рискува повече. Това трябваше най-накрая да свърши.

— Не. Наложително е телата им никога да не бъдат открити. — Трябваше да бъде сигурен, че ако файловете са у Алиша, те никога няма да се появят на бял свят. — И като казвам никога, това означава наистина никога. Дори да ги опаковаш в олово и да ги пуснеш в Марианската падина, пак няма да бъда напълно доволен.

— Какво?

О, идеше му да ревне на глас. Джони беше типичният пример за тъп италиански мафиот. Франсис Форд Копола щеше да бъде във възторг от малкото лайно.

— Само не забравяй да се разпоредиш с телата им така, че от тях да не остане нито следа по повърхността. Никога. Ясно ли е?

— Кристално ясно, пич. — Алдъс усети как вената на челото му се издува. — Хей — възкликна Джони, — тук на екрана ми има снимки на двама пича. — Нали каза, че трябва да отстраним един мъж и тази Алиша? Коя от снимките е неговата?

Леле, става все по-добре и по-добре. Някой трябва да запише Джони в Менса. Понякога беше толкова депресиращо да знаеш, че светът е населен само с идиоти.