Беше предположил, че може да имат такъв, защото тези момчета никога не биха позволили да бъдат поставени в ситуация, в която да имат само един изход.

Основно положение в бойната стратегия.

Точно той ли не разбираше този начин на живот? Никога не отпускаш гарда, винаги с резервен план за всяка незначителна подробност, в случай на настъпване на непредвидени обстоятелства. И преди всичко — винаги да имаш изход, ако нещо се обърка, което се случваше много по-често, отколкото някой би желал. И това само доказваше, че може да свалиш един агент от активна служба, но никога не можеш да промениш дълбоко заложения в него начин на мислене.

Самият Даган беше най-горчивият, блестящ пример за този неприятен факт. След нещастния малък инцидент в пустинята, ЦРУ не го искаше повече, но той не беше добър за никоя друга работа, освен… за тази. Спотайването в сенките, събирането на сведения, въздържанието от жени и уиски, които иначе обичаше толкова много… Защото винаги съществуваше опасност някоя тайна, свързана с националната сигурност, да бъде разкрита и той беше, дяволите да го вземат, най-добрият в това да гарантира, че никой никога няма да я открие. Ето, това се потвърждаваше дори и сега: бе избрал точно това кафене, защото то се намираше срещу единствения главен път, достъпен в продължение на петнадесет пресечки и в двете посоки, и беше решил, че това е най-добрият вариант да ги засече, ако и когато се появят от тяхната територия по всеки друг маршрут, различен от предната врата. И както обикновено, инстинктът не го беше подвел.

Но оставаше въпросът къде, по дяволите, отиваха всички те?

Докато следеше триото по пътя за междущатска магистрала I-94 в южна посока, Даган осъзна, че има доста добра представа за това. Щяха да вземат файловете, ако проклетите неща изобщо съществуваха. Наистина започваше да се чуди…

Какво, по дяволите…

Той премигна невярващо, когато два от моторите завиха. Единият взе най-близкия изход и се отправи по широката лента, която го връщаше обратно на север. Другият пое на запад по междущатска магистрала I-290, а третият продължи на юг.

Трябваше да вземе решение за части от секундата.

Ругаейки, той се извърна в седалката и с присвити очи погледна мотора, който бе стъпил на лентата за връщане в обратна посока. Не. Това не беше призрачносивият звяр, който Нейтън Уелър беше яхнал предната вечер пред „Червената Далила“, а залагаше главата си, че най-добрият приятел на Григ Морган е натоварен с тази мисия. Проточи врат надясно и хвърли бърз поглед към чудовището, насочило се на запад. Отново не.

Така че пое на юг, след третия.

Обратно към Джаксънвил?

* * *

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че си вън, Золнер? — изкрещя сенатор Алдъс в мобилния телефон и зави с черната правителствена лимузина към един паркинг за отдих по междущатска магистрала I-95.

Не можеше да повярва на чутото. Просто не можеше да повярва. Щеше да заличи от лицето на земята непокорния кретен. Точка по въпроса!

— Както казах, не ми плащате достатъчно, за да вляза в двубой с бившия сержант Уелър. Излизам от играта, сър. Уелър ме разкри. Ето защо съм вън.

Гласът на Даган Золнер не звучеше разкаяно и ни най-малко уплашено. Не беше възможно. Просто не беше възможно.

Алдъс почувства, че главата му ще експлодира всеки момент. Черепът му щеше да се пръсне и мозъкът му да се разнесе из кремавия кожен салон на колата, защото, ако Золнер се откаже, той беше прецакан. Нямаше никой друг, който можеше да свърши тази работа. Нямаше никой друг, на когото да разчита, че може да отвлече Алиша Морган и да измъкне от нея местонахождението на файловете.

— Та, какво по въпроса с парите, Зи? Ти се нуждаеш от тези пари. Или забрави за брат си и проблемите, в които е затънал?

Господи, семействата винаги бяха слабо място и причиняваха само неприятности.

За свое щастие, отдавна беше разбрал как да се възползва от тази слабост на другите и бе работил адски упорито, за да не позволи на себе си такава ахилесова пета. Съпругата му вярваше, че нямат деца, защото като малко момче е прекарал тежка заушка. В действителност, истината беше, че още от самото начало не бе искал да има някой, когото да могат да отвлекат срещу откуп или да използват срещу него за изнудване. Ето защо си бе направил вазектомия две седмици преди тържественото „да“ и през всичките години от тогава нито веднъж не беше съжалил за това си решение.

Беше недосегаем, а репутацията му — неопетнена; един човек, предназначен за велики дела. Естествено, само в случай че успееше да се измъкне изпод тъмната сянка на Григ Морган и тези шибани липсващи файлове.

Нещата ставаха все по-сложни, а той ужасно мразеше, когато нещата станеха твърде комплицирани. От всички проблеми, възникнали при тази сделка, му оставаше да реши само един-единствен, но той се оказа много по-труден, отколкото трябваше да бъде.

Тя беше само една малка и слаба жена, за бога! Трябваше да се погрижи за нея още преди месеци, наред с всичко останало.

Оказа се толкова лесно да пусне мухата на онези кръвожадни идиоти от Хизбула, като им каже къде могат да намерят тайните агенти, убили уважавания им лидер Хасан Касим. В замяна поиска да изтезават двамата, докато издадат местонахождението на скрити от тях файлове. Също толкова просто за него беше да предупреди местната сирийска милиция, че в задния й двор са се настанили членове на Хизбула, след като същите вече не му бяха от полза. Беше детска игра и да се погрижи любопитния задник Дилейни и този шибаняк Морган да бъдат разпънати на кръст, след като бяха имали дързостта да проникнат в тайните му компютърни файлове… или поне бяха опитали.

Това, че в конкретния случай Морган наистина се оказа разпънат на кръст, беше тъжна ирония. Господи, когато чете доклада с подробната информация за смъртта на Григ Морган, дори неговият кален, закоравял стомах се беше свил от ужас.

Така че… Беше успял във всичко това, но защо не бе смогнал да се добере до една неопитна, наивна жена без никакво военно обучение?! Това беше абсолютно неприемливо и търпението му достигна своите граници, когато Золнер тихо заяви:

— Има и други начини, по които мога да получа пари.

Алдъс стисна челюсти толкова силно, че чак очите го заболяха.

— Така ли? И кой ще те наеме, Зи? Кой ще поиска изпадналия бивш агент на ЦРУ, виновен за смъртта на целия си екип и двама цивилни? Никой! Нито военните, нито някоя правителствена организация, нито дори един от онези независими екипи. Защото никой не може да ти вярва, Зи. Никой няма да ти се довери. Ето защо най-добрият ти шанс да получиш тези пари за бедния, заблуден Ейвън е да си с мен.

Последва дълга пауза и Алдъс затаи дъх. Нуждаеше се от Даган Золнер и, по дяволите, мразеше да е зависим от когото и да било.

— Не мисля, че играете честно с мен, сър — каза накрая Золнер. — Смятам, че грабежът беше дирижиран от вас и знам със сигурност, че тук става въпрос за много повече от това, в което ме накарахте да повярвам. И двете неща определено ме карат да се чувствам неудобно. Така че, благодаря ви за възможността, но аз съм вън.

— Къде си в момента? — поиска да разбере Алдъс, като се надяваше да поговори с идиота лице в лице…

— На I-90, посока юг.

— Върни се обратно във Вашингтон.

— Може би, но е малко вероятно.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Това вече не е ваша работа… сър.

Алдъс чу като фон слаб рев на мотори и се почувства така, сякаш го скалпираха.

— Ти ги следиш, нали, задник такъв? Къде отиват?

— Сбогом, сенаторе.

Мамка му!

Алдъс удари два пъти в таблото евтиния телефон с предплатени разговори, но дори когато устройството се пръсна на парчета в ръката му, гневът му не беше намалял. Единственото нещо, което му попречи да изхвърчи от колата и да започне да скача върху останките на мобилния, беше една млада майка, която носеше дете в ръцете си. Тя му отправи откровено притеснен поглед, докато бързаше към тоалетната.

Това не беше добре. Жената би могла да го разпознае. Заради поста му, често показваха лицето му по националната телевизия.

Добре, добре. Стегни се, Алдъс. Пое си дълбоко въздух и си наложи да се успокои.

Това не беше краят на света. Имаше и друг вариант. Възможност, която не искаше да използва, но не му бяха оставили избор. Беше притиснат до стената. Така че точно както винаги и въпреки личните си чувства по въпроса, щеше да вземе трудното решение. Поглеждайки парчетата пластмаса в ръката си и по раирания си сив панталон, сенаторът мълчаливо изруга ненавременния си изблик на гняв. Нуждаеше се от проклетия телефон. Мобилният му беше безполезен в конкретната ситуация, защото разговорът, който се готвеше да проведе, не трябваше никога да бъде проследен обратно до него.

* * *

Най-после беше заспала.

Така, както се беше притиснала плътно по протежение на целия му гръб, докато елегантните й, облечени в кожа бедра, почиваха кротко от външната страна на краката му, Нейт можеше да усеща дишането на Али по повдигането и спускането на гърдите й.

През първите три часа от пътуването им тя много беше внимавала между телата им непрекъснато да има разстояние от няколко сантиметра и коленете й да са извити така, че да не го докосва.