Мистериозният човек в ъгъла със сигурност беше агент, но за какво и за кого работеше, не би могъл да предположи.

Обаче, непознатият беше професионалист. Погледът му беше мъртъв; явно доказателство за това, че се е сбогувал с целия си идеализъм, като му е останало едно-единствено нещо — неговата мисия.

Призрака вдигна брадичка в жест, който лаконично казваше: „Ела и се представи, pendejo16“. И беше изумен, когато Мистериозния просто пъхна ръка в джоба на сакото си и поклати глава. Само веднъж. Само едно рязко движение на брадичката отляво на дясно.

Късмет за Нейт. Мъжът сигурно имаше топки, по-големи от мозъка му. Наистина ли мислеше, че може да се измъкне от бара?

Малко вероятно.

Не и в присъствието на четирима от Черните рицари.

— Какво? — попита Ози, моментално застанал нащрек. Може и да беше невероятен трън в задника, но беше също толкова добър боец като всеки един от тях. Инстинктивно усещаше, че се задават неприятности.

— Онзи тип в ъгъла — каза Нейт. — Ще се опита да избяга. Не бива да му позволим.

Ози се обърна точно навреме, за да види как Мистериозния бавно се надига от мястото си в сенките. Щом се изправи, господин Мистерия погледна към триото в сепарето. Али, Беки и Бъзард — този задник! — бяха в блажено неведение за малката война от пресметнати движения и студен, напрегнат зрителен контакт, която се водеше около тях. Което беше много добре. Тогава Нейт забеляза невъзможните за объркване очертания на издутината, изпънала плата на джоба на непознатия, и главата му за малко не експлодира.

Ясно различимият кръг сочеше право към Али.

Този шибаняк! Как се осмеляваше?!

Яростта струеше от него, изгаряща като разтопено желязо, но Нейт не можеше да направи нищо по въпроса. Една погрешна стъпка и Али щеше да отнесе куршума. Нямаше да допусне това да се случи.

Не и докато това зависеше от него!

Никога!

Той стоеше неподвижно и мълчаливо кипеше от яд. Беше сигурен, че ако сега някой го погледне, ще види как от ноздрите и ушите му излиза пара.

Веднага щом Мистериозния излезе през задната врата, Призрака и Ози се втурнаха след него, измъквайки в движение оръжията си. Плъзгането на хладната стомана на бойния нож в дланта му му подейства успокояващо. В същото време, другата му ръка измъкна от колана Колт 45-ти калибър. В случай че се наложи, в джобовете на якето си имаше и два допълнителни пълнителя с по седем патрона.

Просто не можеше да се почувства напълно облечен без огнева мощ, достатъчна, за да започне малка война. Това говореше доста зле за неговата психика, но кой го беше грижа?

Не и него.

Зад себе си чуваше тропота на тежките стъпки на Дан и Шефа, които моментално се бяха втурнали след тях. Годините, изпълнени с тренировки, ги бяха научили да реагират за по-малко от секунда. Нейт се усмихна, когато различи предателското изщракване, подсказващо, че Дан Ман зарежда своето бебче — един Рюгер, който бе наследил от баща си. Рицарите обичаха да го дразнят, че прекарва повече време галейки оръжието си, отколкото жена си.

Жена ми не може да ми спаси толкова бързо живота, беше редовният му отговор.

Е, този път Нейт беше много доволен, че неговият Колт 45 е в перфектно състояние, тъй като щеше да се наложи да застреля някого.

Мистериозния бе имал изключително лошата идея да насочи оръжие към Али. Пичът имаше доста добри шансове да излезе от този сблъсък с няколко допълнителни дупки по тялото, освен ако не им дадеше дяволски добро обяснение.

Четиримата изскочиха през задната врата и се озоваха на алеята. Преливащите от боклук кофи на отсрещната страна на улицата очевидно не бяха изхвърляни от дълго време и излъчваха ужасна миризма, която според Нейт беше отровна, но Мистериозния не се виждаше никъде.

По дяволите!

Призрака даде знак с ръка на Шефа и Дан да поемат наляво, докато той и Ози тръгнаха надясно.

Боже! Цялата тази история с Али ставаше все по-невероятна. Накратко — била е нападната, подслушвана, а сега я заплашиха с куршум. И всичко това за по-малко от тридесет и шест часа.

Григ, братко мой, в какво, по дяволите, си ни забъркал?

* * *

— Тази част от кораба на въздушна възглавница не е за теб, Франк — изсумтя Беки, докато се опитваше едновременно с Ози да хакне програмата. — Като ми дишаш във врата, не ускоряваш процеса, а само ме изнервяш. Така че отдръпни се от мен, по дяволите, ти голям, тъп, сляп, дразнещ глупак! — Разбира се, не можеше да изрече на глас последните думи. Не и ако ценеше работата си, а тя наистина я ценеше. За съжаление. Да има нещо за ядене три пъти на ден не беше за пренебрегване. А и пристрастеността й към близалките хич не беше евтина.

— Нали ми спомена тази сутрин, че искаш да научиш всичко това, за да заемеш по-изгодна позиция в организацията ни? Е, стресът идва с работата, Ребека. Свиквай.

Ребека, Ребека, Ребека. Страхотно. Караше я да иска да си смени името.

И да, тази сутрин, след като си призна, че е хакнала електронната поща на Григ, му беше заявила, че иска да придобие тези доста, хмм… съмнителни компютърни умения, за да е по-полезна на отбора. Франк вече й беше достатъчно бесен заради това малко откровение, така че вероятно бе по-разумно да не узнава, че Призрака я учи да стреля, Били й дава частни уроци по експлозиви, а Стейди й преподава основния курс по оказване на първа помощ.

Ммм, да. Беше най-добре да запази всичко това за себе си. Шефа просто трябваше постепенно да започне да я възприема като пълноправен член на екипа.

Но първо тя трябваше да се справи с факта, че се е надвесил над нея, с чудовищната сянка, която хвърляха невероятно широките му рамене, с коварната горещина на твърдите му бедра, изгаряща задника й, с уханието на топла кожа, студена бира и на… Франк.

С това можеше да се справи. О, да, можеше да се справи!

Без проблеми.

Пръстите й зададоха грешна команда и тя изруга.

— Вътре съм — обяви Ози и младата жена вдигна ръце във въздуха.

За да се успокои, разви поредната „Дум-Дум“ с вкус на грозде, гневно я пъхна в устатата си и се намръщи.

За малко да си счупи зъб, но експлозията на сладкия вкус няколко секунди по-късно й помогна да се съсредоточи върху настоящата задача, вместо да се разсейва от близостта на Франк. О, и да забрави дребния, незначителен факт, че той се държеше като пълен задник, когато станеше въпрос за нея.

Беки се отдръпна от компютъра и се плъзна със стола към Ози, за да наблюдава как кодът пробягва по монитора. Бяха проникнали в системата за наблюдение на Чикаго. Не съвсем лесна задача, но компютърният им виртуоз се беше проявил отново.

Както и да е. Щеше да продължава да се упражнява. Във всяка област. Защото може би тогава Франк щеше да започне да я взема на сериозно, а не да я възприема като необходимо зло, което се грижи само за машините им. Вероятно тогава щеше да я види като зряла жена, вместо като омазаната в грес, вечно смучеща близалка, по-малка сестра на един от хората му. Може би после…

— Сега само трябва да качим снимката с частичното изображение на Мистериозния от охранителната камера на „Червената Далила“ в моята програма, за да я сравни с възможните съвпадения в системата на града. Ако успеем да получим по-добро изображение на лицето му, ще можем да я пуснем през софтуера за разпознаване на лица и да разберем най-сетне точно с кого си имаме работа — обясни Ози, докато пръстите му продължаваха скоростно да летят по клавиатурата.

— Имаше ли някакъв шанс да огледаш този човек? — попита Дан Али. — Възможно ли е да е онзи, който те е следил?

Тя се наведе по-близо до десния горен ъгъл на монитора на Ози, където зърнестата снимка на Мистериозния премигваше бързо, тъй като в момента се сравняваше с лицата, заснети от наблюдателните камери, разположени из града.

— Изглежда като него — промълви тя, съсредоточена в образа. — Прическата съвпада. Телосложението — също. Но със сигурност това не е моят нападател. Онзи беше огромен, по-скоро с размерите на Франк. Обаче… — Намръщи се, взирайки се в изображението. — Не мога да кажа категорично дали това е неуловимата сянка, която ме преследва, или не — завърши разочарована.

Да, добре. Всички бяха разочаровани. Но фактът, че човекът просто се бе изпарил, след като беше насочил пистолет към главата на Али, не беше причина за гадното настроение на Беки.

Не. Причината за гадното й настроение беше мъжът, чийто боен псевдоним беше Шефа. Защо трябваше да е такъв гадняр? Защо не можеше просто да признае… Изведнъж трептенето спря и на монитора на Ози се появиха две снимки една до друга.

— Мамка му, момчето си го бива! — подсвирна Дан, когато двете моментни снимки, изтеглени от базата данни на града, разкриха малко повече от тази, направена в бара. Ясно се виждаше, че това е един и същи човек, но и на двата кадъра главата му беше извърната така, че да не се различават чертите на лицето му. — Изглежда знае точно къде се намират камерите и внимава всячески да ги избегне.

— Казах ти — промърмори Призрака. — Този човек е шпионин, изписано е на лицето му.

— ЦРУ? — попита Франк и за щастие се обърна така, че топлината, аромата и властната му същност изчезнаха. Най-сетне Беки можеше да диша свободно.