Младата жена потръпна и отново насочи пълния си със сълзи поглед към приятеля на брат си. Квадратната челюст на Нейт бе стисната толкова силно, че можеше да разтроши гранит. Тогава Али си спомни.

— О, боже мой! Онзи ден те ударих. Ти си бил измъчван, а аз те ударих. Аз… Толкова съжалявам, Нейт. М-моля те, прости ми!

Тя изхълца и една непокорна сълза се плъзна по бузата й. Гърдите я стягаха толкова силно, че се зачуди как сърцето й продължава да бие в толкова тясно пространство. Беше ударила човек, патриот, който бе жертвал твърде много, и съвсем наскоро е бил измъчван.

— Няма какво да ти прощавам — едва успя да изрече той. — Аз съм този, който трябва да съжалява.

Моля?

Тя избърса самотната сълза с треперещи пръсти.

— За какво? Какво си направил, за да съжаляваш? Не е твоя вината, че си се измъкнал, а Григ не е успял.

Беки издаде странен, сподавен звук и погледът на Али се стрелна към нея. Тя бършеше с оръфания край на изцапаната си с грес и боя тениска огромните сълзи, които се стичаха по зачервените й бузи.

Какво, за бога, става тук?

Ужасът, изписан по лицата на мъжете, и страданието в очите на жените бяха породени не само от смъртта на Грег или собствената й ненавременна проява на насилие.

— И така — заключи тихо Дан, като прегърна през рамо съпругата си, която също се бе разплакала, — ако не е заради Бразилия или пленяването от ливанците, какво друго може да е? Преди тези задачи Григ не беше поемал мисия повече от два месеца.

Смяна на темата. Али осъзна, че искат да скрият нещо от нея. Отвори уста, за да попита какво точно е онова, което не й казват, но Беки я изпревари.

— Не — твърдо заяви тя и всички очи в стаята се спряха на мокрото й от сълзи лице. — Той пое и друга мисия. Кратка, лична работа във връзка със сигурността на някакъв сенатор.

— Какво?! — Ози се извърна от компютрите. — Не си спомням да съм виждал разрешение за това.

— Не дойде по обичайния канал. Беше на личния му компютър. Григ изчезна само за една вечер. Прибра се рано сутринта. Предположих, че е приел някаква странична работа.

— За какво, по дяволите, говориш? — изрева Призрака и Али подскочи. Когато се обърна и видя вбесеното изражение на Нейт, забрави напълно желанието си да установи какви са тези тъмни тайни и ужасяваща информация, които крият от нея, и които причиниха тази внезапна мъка у всички. — Той не ми е споменавал нищо за това.

— Тогава ти беше в Колумбия с Мак и Кристиан — бързо отвърна Бунтарката, докато изтриваше последните сълзи с опакото на ръката си.

— И как точно се оказа, че знаеш какво има в личната кореспонденция на Григ, Ребека? — изръмжа Франк.

— Ами… — Беки нервно погледна към Ози. Изражението на младежа сякаш й казваше „О, сега го загази“.

Погледът на Шефа се стрелкаше ту към единия, ту към другия.

— Какво? Какво сте забъркали вие двамата?

— Добре — каза Беки, дъвчейки мократа пръчица от последната си близалка. — Работата е там, че аз и Ози имаме малка уговорка. Аз го уча как да разглобява, почиства и сглобява карбуратор, а той ме учи как да кодирам. Аз му показвам как да сменя маслото, а той на мен — как да хаквам разни програми.

— И това хакване включва ли лични имейл акаунти? — попита с изражение като на буреносен облак Франк. — Ребека! По дяволите!

— Хей — извика тя в защита, — помислих си, че може би има неприятности! Онази вечер трябваше да си поръчаме пица и да гледаме филм, но след като провери пощата си, Григ изведнъж заяви, че трябва да отменим заплануваното. Грабна пътната си чанта и цяла шепа резервни пълнители и изхвърча така, сякаш дяволът го гони по петите. Аз се притесних, затова — тя сви рамене и се обгърна с ръце — … надникнах.

— Надникна? В личните му имейли? Това не е правилно, Ребека. Ако си пъхаш носа в неща, които не се отнасят за теб, един ден може да ти струва живота. Разбираш ли? Кажи, че си разбрала — настоя Шефа и тя покорно кимна с глава, но след това отвори уста да каже нещо. Преди да има шанса да изрече онова, което искаше, Франк сърдито й махна с ръка. — Не! Абсолютно не! Край на дискусията!

Беки затвори уста и се облегна в стола си. На лицето й бе изписана смесица от неподчинение и разочарование. Али не можеше да й помогне, но изпита симпатия към младата жена. Разбираше нуждата да държиш под око онези, които обичаш, и знаеше от собствен опит колко разочароващо може да бъде, щом не си в състояние да го направиш. Знаеше също, че ако имаше начин да рови незабелязано в нещата на Григ, подобно на Беки, щеше да го направи без да се замисли.

Може би това имаше нещо общо с тази допълнителна Х-хромозома. Сякаш наличието на матка и чифт яйчници прави индивида безкрайно любопитен. Но на каквото и да се дължеше това, тя изпълни сестринския си дълг и хвърли кратък съзаклятнически поглед към Беки. Младата жена й отвърна с неуверена усмивка.

— Не ти ли е споменавал за тази работа? — обърна се Франк към Нейт.

— Никога.

— Хмм… — Едрият мъж потърка наболата си брада и като хвърли възмутен поглед към Беки, се обърна към стената от компютри. — Ози? Имаш ли нещо против да влезеш в електронната поща на Григ, за да можем да видим за какво става въпрос?

— Вече съм се заел, Шефе — отвърна младежът.

Очевидно нещо около целия този сценарий не беше наред.

Стомахът на Али, който никога не е бил особено здрав, отново се разбунтува. Тя грабна кока-колата и бързо отпи глътка.

— Не е ли необичайно някой от вас да поема странични задачи? — попита тя, макар шестото чувство да й подсказваше, че отговорът няма да й хареса.

— Да — подчерта Франк. Тя отново отпи от колата. — Обикновено подобни неща не се случват. Никога. Но дори някой да се съгласи да поеме самостоятелна задача, това не става без поне един член от екипа да знае за нея. В случай че възникне нужда от подкрепление.

По дяволите!

— Виждаш ли? — изръмжа Беки. — Сега вече знаеш защо бях толкова притеснена и защо…

Франк й хвърли толкова свиреп поглед, че тя сви глава в раменете си, гласът й затихна и младата жена послушно се вторачи в масата пред себе си.

— Хмм… — промърмори Ози и Али реши, че започва да мрази тази дума. — Кратко и ясно. Някой си Джордан Дилейни — специален агент от ФБР, е помолил Григ да бъде частна охрана на парти, което сенатор Алдъс дава в чест на пакистанския посланик във Ватикана. Пич — простена хлапакът, — наистина ли има по един шибан служител за всяка подобна глупост! — Поклати рошавата си руса глава и продължи: — Както и да е. Според този имейл, Григ е щял да получи по-подробна информация след пристигането си във Вашингтон.

— Набери специален агент Дилейни по телефона — заповяда Франк. — Нека да разберем какво точно става тук, по дяволите.

Али се съгласи с него от все сърце.

— Охо! — измърмори Ози и тя реши, че това е поредният израз, който не желае да чува. — Не можем да говорим с Дилейни. Човекът е мъртъв.

— Мъртъв?! — извика Шефа. — Как? Кога?

— Автомобилна катастрофа, според това тук. — Младият мъж посочи екрана на компютъра. — Полицията предполага, че е заспал зад волана. Колата му е излетяла от надлез по магистрала 1 и се е озовала в Потомак на… — Той се наведе по-близо до монитора. — По дяволите! Катастрофата е станала същата нощ — по-точно рано сутринта, след като Григ е работил за сенатора.

О, човече, това не беше добре. Дори Али, която бе оптимист по природа, не повярва на такова голямо съвпадение.

Очевидно Франк също.

— Значи Григ поема задача за ФБР, без да каже на никого от нас — констатира той. — Същата нощ контактът му във ФБР умира, а след по-малко от двадесет и четири часа той е отвлечен насред Сирийската пустиня и измъчван от група терористи, които изобщо не би трябвало да се намират в този район? Нещо смърди.

— Да — съгласи се компютърният гений, — и този път това не са чорапите ти, Дан Ман.

Никой не беше в настроение да оцени опита му за шега.

— Добре. — Франк Найт удари с голямата си длан по масата и пое командването. — Смятам да се натрапя на генерал Фулър. Нека той да се свърже с онези чеки… ъъъ, извинете езика ми, дами, от ФБР. Надявам се да убеди директора им да погледне над какво е работел този агент Дилейни.

— Пич — изсумтя Дан, — пожелавам ти късмет. Тези хора са по-стиснати и от девствена пу… ъъъ — хвърли смутен поглед към Али и трепна, когато Пати го плесна зад врата. — Съжалявам — промърмори той, целуна ръката на жена си и погледна извинително, преди да се обърне отново към Франк. — Нека просто кажем, че те никога не са щастливи, когато трябва да споделят тайните си.

— Е, по-добре да станат щастливи иначе ще им подпалим задниците. — Шефа спря и се намръщи — Ъъъ, извинете отново, дами…

— О, мамка му, Франк — отсече Беки. — Няма да припаднем само защото си шибан кучи син с мръсна уста.

Али не успя да се въздържи и ъгълчетата на устните й се извиха леко нагоре. Пати се изкикоти зад шепата си, а Дан изсумтя.

Всички в стаята почувстваха как огромното напрежение намалява, подобно натегната тетива, която внезапно е била освободена. Няма нищо по-добро от смеха през сълзи. Благодаря, „Стоманени магнолии“.