Итън/Ози се закашля, за да прикрие смеха си и тогава Али си спомни, че имат публика. Погледна към масата и видя как другият мъж се опитва да имитира работа, размахвайки черната пръчка над празния й куфар.

Е, както и да е. Този разговор бе твърде вълнуващ, за да се тревожи за нещо толкова незначително, като присъствието на още някой, който да ги слуша.

Когато се обърна отново към Нейт, лицето му бе непроницаемо.

— Ето, виждаш ли? — Посочи лицето му. — Отново го правиш.

Младият мъж въздъхна тежко и започна да разглежда съсредоточено ботушите си.

— Не е нарочно. Изобщо не мисля, че си буболечка. Мисля, че си… — Поклати глава и хвърли поглед към Итън/Ози, който вече не се преструваше, че не ги слуша. Човекът ги зяпаше като омагьосан. Нейт се намръщи и сви рамене, сякаш търсеше най-подходящите думи. — Когато говориш, звучиш толкова щастлива, толкова слънчева.

Али бе потресена, пулсът й препускаше с такава скорост, че можеше да измине миля за минута, докато мозъкът й се разбърка като яйца за закуска. Нещата определено ставаха все по-странни. Като че ли целият ден, не, последните три месеца не бяха прекалено нереални, а сега Нейтън Уелър — Призрака, се държеше мило с нея.

— Мисля, че… това е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал — призна тихичко.

Младият мъж отново сви рамене и Али забеляза, че бузите му леко почервеняха.

Нейт се изчервява?! Изрича цели изречения? Усмихва се истински? Да не би да беше пропуснала предупредителните знаци някъде по пътя или е била всмукана в друго измерение? Паралелно измерение, в което този мъж се държи като човешко същество?

— Веднъж Григ ми каза, че рядко си отваряш устата, но когато го направиш, обикновено казваш нещо умно — сподели тя, като го наблюдаваше внимателно, за да види каква точно чудатост ще покаже сега. — Тогава не му повярвах. Но сега може би, да.

Лицето му мигновено се напрегна. Стъписана от внезапната промяна, младата жена повдигна вежди.

— Не обичаш да говориш за него?

— Не мога.

Али се намуси и въздъхна от негодувание. Беше просъскал думите през стиснати зъби.

— Значи пак се върнахме на едносричните отговори? — Нейт само изсумтя и тя осъзна, че бяха направили крачка напред, но сега отново се връщаха към нечленоразделните звуци. — Чудесно. Просто перфектно — процеди тя също през зъби. Беше решила, че са постигнали някакъв напредък…

Да, ама че майтап.

Обърна се и закрачи към тоалетната, за да свали бельото си. Не искаше дори да мисли за унижението, което й предстоеше, когато им подаде мръсните си бикини.

По дяволите!

Глава 4

— Защо не започнем като ни кажеш какво те доведе тук, Али — проговори Франк, докато тримата рицари се настаняваха около конферентната маса. В момента групата бе съвсем малка, тъй като Стейди бе в Калифорния на някаква помпозна медицинска конференция, а Рок и Дивия Бил държаха под око известен политик по време на неблагоразумното му пътуване до Сандбокс. Дори не искаше да мисли за Кристиан, Мак и онзи проклет агент на Мосад.

Човече, мразеше, когато толкова много от хората му са едновременно на мисия, особено ако не е с тях. Това винаги го караше да се чувства изключително нервен, защото беше свикнал да бъде в центъра на събитията, потънал до шия в разузнаване или разпра с лошите момчета, а не да седи на топло до заседателната маса. Но това бе цената, която плащаше, за да ръководи собствен екип. А това бе нищо, като се има предвид, че сами избираха задачите, с които да се заемат. И по-важното — имаха зелена светлина да събират информация и да предприемат действия, каквито сметнат за необходимо, без да им се бъркат някакви невежи бюрократи, преследващи кариера във Вашингтон.

Разбира се, това означаваше и че трябва да се разправя с посетители, избрали най-неподходящия момент да влязат в работилницата.

И като стана дума за неудобни посетители — Али Морган се взираше в чашата, която Пати бе поставила пред нея, сякаш бе нестабилна ядрена бойна глава. Хмм. С момчетата предпочитаха кафето им да може да бъде сервирано без помощта на чаша, но това очевидно не беше по вкуса на всеки. Франк се изправи и отиде до хладилника, извади кутийка кола, отвори я и я постави на масата пред гостенката, после взе кафето й за себе си и се върна на мястото си.

Тя му отправи усмивка, която сякаш казваше „О, Боже, ти си моят герой!“, точно преди да отпие голяма глътка от безалкохолното. Избърса уста с опакото на ръката си, пое дълбоко дъх, стегна се и изтърси:

— Някой ме следи.

Призрака трепна. Това бе единственият начин, по който би могло да бъде описано почти недоловимото стягане на всеки един от мускулите му.

Охо! Става все по-интересно.

Франк разпозна прекалено неутралното изражение на Призрака. Беше очевидно, че контролира строго реакциите си, тъй като е уплашен до смърт да не издаде нещо, каквото и да е то. Франк можеше само да му съчувства в тази трудна ситуация. Самият той се озоваваше в същото положение всеки път, щом Беки влезеше в стаята.

И като стана дума за дявола…

— Някой те следи? Страхотно! — Беки се стовари върху един стол и донесе със себе си странно привлекателна комбинация от мирис на акрилна боя, моторно масло и нежния, чист аромат, който бе характерен единствено за нея.

Тя разопакова близалка „Дум-Дум“. Зелена. Зелена ябълка. Франк можеше да разпознае от пръв поглед вида на всяка близалка, защото, какъвто си беше покварен, всеки път щом Беки пъхнеше някоя от тях в устата си, той си представяше как я целува и опитва как точно този аромат се съчетава със същността й. В съзнанието му това винаги бе като чиста амброзия.

— Луда ли си?! — Али подозрително погледна към Беки. — Нямаше да мислиш, че е толкова страхотно, ако този някой нахлуе в дома ти, сложи бръмбари в бельото ти и се опита да те ограби.

— Ооо… Подслушват те… Сладко! — Беки извади от джоба си близалка с вкус на безалкохолна бира — любимите на Франк — и я плъзна към него.

Той предотврати падането й на земята като я затисна с ръка. Близалката беше затоплена от тялото й и това предизвика порой от диви, еротични картини в извратения му мозък. Тя е гола, а той прокарва лепкавата сладост по кожата на бедрото й и после облизва мястото с език.

Мамка му!

Искаше му се да си каже, че може да пренебрегне близалката, но знаеше, че ако я прибере в джоба на ризата си, тя само ще прогори дупка до гърдите му и няма да може да се концентрира върху нищо друго. Нямаше друг вариант, освен да я пъхне в устата си.

Отвратен от липсата на самоконтрол, що се отнася до Беки Райхарт и любимия му вкус „Дум-Дум“, Шефа гневно разкъса обвивката и напъха близалката в устата си. Обърна се към Беки намръщен:

— Ако само ще правиш глупави забележки, защо не се върнеш към онова, което правеше?

— Защото, Франк — наблегна на името му, при което клепачите му трепнаха, — в момента това ми е много по-интересно.

Али погледна първо единия, после другия и повдигна вежди. Всички останали дотолкова бяха свикнали с постоянните заяждания, че не им обръщаха никакво внимание, което само увеличаваше раздразнението на Шефа. Той трябваше да служи за пример за това как трябва да се държат всички и така нататък, и така нататък, но изглежда не успяваше да сдържа темперамента — както и либидото си — когато Беки беше наоколо. Това бе проблем, за който трябваше да намери решение.

— Добре — изръмжа той, необяснимо защо ядосан на нея и още по-ядосан на себе си заради липсата на самоконтрол. — Но ако си решила да останеш, мълчи, освен ако не можеш да добавиш нещо конструктивно.

Младата жена показа с жест, че заключва устата си, докато му отправяше своя патентован поглед „ама че си задник“.

Само ако знаеше…

Франк отново насочи вниманието си към Али, защото ако продължаваше да се мръщи на Беки, нямаше да допринесе с нищо за продължаването на този разговор. Нито пък щеше да му помогне да укроти бушуващите си хормони.

— Добре, нека да започнем отначало. Казваш, че някой е проникнал в дома ти?

— До известна степен.

— Как може да проникнат в апартамента ти до известна степен? — попита Шефа, като се престори, че не вижда как Бунтарката пресилено завърта очи.

— Добре, виж… Това, което ще кажа може да ви прозвучи налудничаво и малко параноично. — Младата жена разтри слепоочията си, докато седеше изправила гръб в стола.

Според Призрака тя не беше спала повече от двадесет и четири часа и започваше да изпада в умствена летаргия. Състояние, при което тялото все още се движи, устата успява да каже няколко свързани думи, но мозъкът е изключил. Сбогом, ще се видим, хмм, някъде около четири часа.

Самият той бе изпадал в подобно състояние един или два пъти. Жената имаше нужда от сън и то скоро. Но първо им бяха необходими някои отговори, защото Алиша Морган беше дошла при тях натъпкана с такова количество електроника, че нямаше да се учуди, ако бельото й улови сигнал от космическия телескоп Хъбъл.

— Опитай се да ни разкажеш — предложи той. — Ние сме специалисти по параноичните и налудничави неща.