Джон Торп, който междувременно бе дал разпореждания за коня и колата, скоро се присъедини към тях и от него Катрин получи полагащата й се компенсация. Той само леко и небрежно докосна ръката на Изабела, а нея удостои с цял поклон — не съвсем дълбок, но с изнесен назад крак. Торп беше млад мъж, среден на ръст и набит. Надарен с грозновато лице и тромава фигура, той сякаш се боеше, че ще изглежда прекалено красив, ако не се облича като коняр и твърде изискан, ако не се държи прекалено свободно, когато трябва да бъде официален, затова поведението му изглеждаше почти нахално, когато ситуацията позволяваше да прояви по-непринудено отношение. Той извади часовника си и попита:

— За колко, мислите, взехме разстоянието от Тетбъри до тук, мис Морланд?

— Не знам какво е разстоянието.

Брат й каза, че са двадесет и три мили.

— Двадесет и три мили! — извика Торп. — Двадесет и пет и нито инч по-малко.

Морланд възрази, позова се на справочниците, стопаните на странноприемниците и крайпътните стълбове, но приятелят му отхвърли всички тези доводи, защото разполагал с по-надеждно средство за определяне на разстояния.

— Убеден съм, че е двадесет и пет мили — каза той. — Съдя по времето, за което ги изминахме. Сега е един и половина, а когато тръгнахме от двора на странноприемницата в Тетбъри, часовникът удари единадесет. Обзалагам се, че няма човек в Англия, който да накара коня ми да се движи с по-малко от десет мили в час, когато е впрегнат. Това прави точно двадесет и пет мили.

— Губи ти се един час — каза Морланд. — Беше десет, когато тръгнахме от Тетбъри.

— Десет часа! Беше единадесет, Бога ми! Преброих всеки удар. Този ваш брат, мис Морланд, ще ме подлуди. Само погледнете коня ми — виждали ли сте някога друго животно, което до такава степен да е създадено да препуска? (Слугата току-що се беше качил на двуколката и я откарваше) Толкова чиста порода! За три часа и половина да вземе само двадесет и три мили — как ли не! Погледнете коня и сама се убедете възможно ли е това.

— Наистина изглежда доста запотен.

— Запотен! Този кон изобщо не усети кога стигнахме „Уолкът Чърч“. Само вижте предницата му, вижте хълбоците му, вижте как се движи — такъв кон не може да изминава по-малко от десет мили в час. Дори да завържете краката му, пак няма да спре. Какво мислите за двуколката ми, мис Морланд? Страшна е, нали? Добре направена — от градски майстори. Купих я едва преди месец. Беше я поръчал един студент от колежа „Крайст Чърч“, мой приятел, много добро същество. Покара я няколко седмици, мисля, колкото да бъде оправдано да се раздели с нея. Точно тогава, по стечение на обстоятелствата, търсех някоя по-лека кола, макар че твърдо бях решил да се сдобия и с двуколка с два коня. Така се получи, че срещнах този приятел миналия семестър на Модлин Бридж, точно когато се връщаше в Оксфорд. „О, Торп, казва той, случайно да ти трябва нещо малко, подобно на това? Колата е отлична, но ми омръзна до смърт“. „Да пукна, казвам, ако аз не съм човекът, който ти трябва. Колко искаш?“ И колко, мислите поиска, мис Морланд?

— Сигурна съм, че няма да позная.

— Вижте, направена е като за двоен впряг — седалка, покрито място за багаж, отделение за саби, странична оградка, пазеща от кал, лампи, сребърна обковка — всичко е налице. Железните части са почти като нови, даже още по-добри. Той поиска петдесет гвинеи. Веднага се съгласих, дадох му парите и кабриолетът бе мой.

— Сигурно сте били прав — каза Катрин, — аз толкова малко разбирам от двуколки, че не мога да преценя дали е било скъпо или евтино.

— Нито едното, нито другото. Смея да кажа, че можех да я получа за по-малко, но мразя да се пазаря, а горкият Фрийман имаше нужда от пари.

— Много добре сте постъпили — отбеляза Катрин, на която казаното направи приятно впечатление.

— О, по дяволите, когато имам средства да се покажа добър към приятел, не обичам да се държа недостойно.

Стигна се до въпроса накъде са се запътили младите дами и, изяснили си намеренията им, господата решиха да ги придружат до Едгарс Билдингс и да поднесат почитанията си на мисис Торп. Джеймс и Изабела вървяха отпред. Младата жена бе толкова доволна от съдбата, с такова желание се стараеше да направи разходката приятна за онзи, който притежаваше двойното достойнство на приятел на брат й и брат на приятелката й, тъй чисти и лишени от кокетство бяха чувствата й, че когато застигнаха и задминаха двамата опасни млади мъже по Милсъм Стрийт, далече от всякакви намерения да привлече вниманието им, тя се обърна да ги погледне само три пъти.

Естествено, Торп вървеше редом с Катрин и след няколко минутно мълчание поднови разговора за двуколката си.

— Да ви кажа все пак, мис Морланд, някои хора биха сметнали, че съм я взел евтино, защото още на следващия ден можех да я продам с десет гвинеи по-скъпо. Джаксън от колежа „Ориел“ ми предлагаше шестдесет гвинеи, Морланд е свидетел.

— Вярно — каза Морланд, чул тези думи, — но забравяш, че в цената той включваше и коня ти.

— Моят кон! По дяволите! Не бих продал коня си и за сто гвинеи! Харесват ли ви откритите кабриолети, мис Морланд?

— О, много! Почти не съм имала възможност да се возя в тях, но ги намирам за изключително добри.

— Радвам се да го чуя. Ще ви извеждам с моя кабриолет на разходка всеки ден.

— Благодаря ви — отвърна Катрин с известно неудобство, защото се съмняваше дали е прилично да приеме такава покана.

— Утре ще ви закарам до Лансдаун Хил.

— Благодаря ви, но конят ви не се ли нуждае от почивка?

— Почивка! Та той днес е изминал едва двадесет и три мили! Глупости! Нищо не изхабява конете повече от почивката, нищо друго не ги съсипва така бързо. Не, докато съм тук, ще карам моя кон да се движи средно по четири часа на ден.

— Наистина ли ще го сторите? Та това прави четиридесет мили дневно — съвсем сериозно отбеляза Катрин.

— Четиридесет! И петдесет да са, все ми е едно! И така, утре ще ви закарам до Лансдаун Хил и имайте предвид, че това е твърда уговорка.

— Колко хубаво ще бъде! — възкликна Изабела и се обърна. — Скъпа Катрин, толкова ти завиждам! Опасявам се, братко, че няма да имаш място за трети човек.

— Трети човек! Как ли не! Аз да не съм дошъл в Бат, за да разхождам с кабриолет сестрите си! Ама че смешно би било, за Бога! Нека Морланд да се погрижи за тебе.

Това доведе до размяна на любезности между двамата, но Катрин не чу нито подробностите, нито крайния резултат. После оживеният доскоро поток от думи на нейния придружител секна. Той вече се ограничаваше само с кратки категорични изречения, за да похвали или разкритикува лицето на всяка срещната жена. Катрин слушаше и се съгласяваше до известно време с цялата вежливост и почтителност, наложени й от нейното девическо съзнание, което не й позволяваше да се престраши да противоречи на мнението на един самоуверен мъж, особено когато става дума за красотата на собствения й пол. Накрая се осмели да смени темата, като попита за онова, което отдавна занимаваше най-много мислите й:

— Чели ли сте „Удолфо“, мистър Торп?

— „Удолфо“! Боже Господи! Не, аз никога не чета романи, имам си по-важни работи.

Смутена и засрамена Катрин се канеше да се извини за въпроса си, но не успя, защото той заговори:

— Всички романи са пълни с безсмислици. След „Том Джоунс“ не се е появявало нищо свястно, освен „Монахът“19, който прочетох завчера. Що се отнася до останалите, те, без изключение, са най-големите дивотии, които могат да се измислят.

— Мисля, че „Удолфо“ непременно ще ви хареса, ако я прочетете. Тя е изключително интересна книга.

— Как пък не, Бога ми! Ако прочета роман, то той ще е от мисис Радклиф. Нейните книги са достатъчно забавни и си струва човек да ги прочете. За разлика от другите, те донякъде са увлекателни и съдържателни.

— „Удолфо“ е написан от мисис Радклиф — каза Катрин колебливо, защото я бе страх, че той ще се почувства неловко.

— Така ли? Невероятно! Ами да, сега си спомням, точно така е, а аз си мислех за една друга глупава книга, чиято авторка е жената, около която вдигат толкова много шум — онази, дето е омъжена за френски емигрант.

— Предполагам, че имате предвид „Камила“?

— Да, точно тази е книгата, страшно неестествена работа! Старец да се люлее на люлка! Веднъж подхванах първата част и попрочетох нещо, но скоро ми стана ясно, че не струва. Всъщност, аз се досетих какво може да представлява това произведение, още преди до го видя. Щом чух, че авторката се е омъжила за френски емигрант, разбрах със сигурност, че няма да издържа да стигна до края.

— Не съм я чела.

— Нищо не сте загубила, уверявам ви. Това са най-ужасните безсмислици, които можете да си представите. Освен един старец, който се люлее на люлка и учи латински, там няма нищо, Бога ми, нищо.

С тази рецензия, чиято справедливост за съжаление Катрин не можеше да оцени, те стигнаха до прага на наетата от мисис Торп квартира. Чувствата на проницателен и безпристрастен читател на „Камила“ отстъпиха място на вълненията на почтителен и любящ син, когато в преддверието срещнаха мисис Торп, която ги беше съзряла, че идват и слизаше от горния етаж.

— О, майко, как я караш? — запита той, силно разтърсвайки ръката й. — Къде намери тази смахната шапка, с която изглеждаш като дърта вещица? Това е Морланд. Дошли сме да прекараме няколко дни с тебе, така че трябва да ни намериш две хубави легла някъде наблизо.