Обхваната от такива чувства, Катрин по-скоро се плашеше, отколкото желаеше да види островърхата кула на катедралата в Солзбъри36, което би означавало, че до дома й остават двадесетина мили. Когато напускаше Нортангър, знаеше само, че трябва да стигне до Солзбъри. Невежеството по отношение на собствения й маршрут бе толкова голямо, че дължеше много на пощенските служители, които й казваха имената на междинните селища, до които трябваше да достигне. Не се сблъска с нищо, което да я разстрои или уплаши. Младостта, вежливите обноски и щедрото заплащане й осигуриха цялото внимание, необходимо на пътничка като нея. Така че като спираше само за да смени конете, тя прекара в път около единадесет часа без премеждия и тревоги и между шест и седем часа осъзна, че навлиза във Фулъртън.

Завръщането на героинята в родното й село след всички приключения, с тържествуващия блясък на възстановената репутация и цялото подобаващо на графиня достойнство, с огромна свита знатни роднини, разположили се в няколко каляски и три камериерки в пътническа карета с четири коня зад нея, е събитие, което изобретателното перо с удоволствие би описало. То придава достоверност на всеки завършек, а авторката задължително споделя славата, с която така щедро обсипва героинята. Аз връщам моята героиня у дома й самотна и опозорена и нямам никакъв повод да се впусна да разказвам подробности със сладостен възторг. Героиня, завръщаща се вкъщи в наемна пощенска кола, е такъв удар върху чувствата, след който всякакъв опит за внасяне на величие и въодушевление е невъзможен. Ето защо пощальонът-кочияш бързо ще премине с колата през селото под погледите на събралата се неделна тълпа и героинята ще слезе, без да губи много време.

Но каквито и мрачни мисли да бяха обхванали съзнанието на Катрин, докато приближаваше пасторския дом по този начин и независимо от изпитваното от авторката унижение при описанието на събитията, пристигащата готвеше на онези, при които се връщаше, удоволствие, каквото не се среща всеки ден. Първо, с идването на колата, второ, със собствената си поява. Тъй като пътническите коли бяха рядко срещана гледка във Фулъртън, цялото семейство незабавно се струпа край прозореца, а когато тя спря пред извитата порта, всички очи заблестяха от радост, а фантазията на всеки заработи трескаво. Семейството не очакваше подобна приятна изненада, като се изключат двете най-малки деца — шестгодишно момченце и четиригодишно момиченце, които се надяваха от всяка кола да слезе техен брат или сестра. Щастлив бе онзи поглед, пръв забелязал Катрин! Щастлив бе онзи глас, пръв обявил, че това е тя! Ала никога няма да се разбере със сигурност дали законният щастливец беше Джордж или Хариет.

Бащата, майката, Сара, Джордж и Хариет се бяха скупчили край вратата, нетърпеливи да я посрещнат изпълнени с любов. Тази гледка събуди най-нежни чувства у Катрин и след като слезе от колата и всички започнаха да я прегръща, тя откри, че се е успокоила много повече, отколкото бе смятала за възможно. Така заобиколена от близките си, тя се почувства щастлива. За кратко време всички останали чувства бяха потиснати от блаженството на обичта на нейното семейство, а близките й в началото почти нямаха време спокойно да проявят своето любопитство, завладени от радостта, че я виждат. Всички се настаниха край масата и мисис Морланд побърза да поднесе чая по-рано, за да подкрепи бедната пътешественичка, чиято бледност и измъчен вид скоро забеляза. Едва тогава към Катрин бе отправен достатъчно прям въпрос, който изискваше определен отговор.

С неохота и голямо колебания тя се впусна да разказва онова, което слушателите й след половин час само от любезност биха окачествили като обяснение. Те така и не успяха да схванат причината и да проумеят подробностите, свързани с нейното внезапно завръщане. Семейство Морланд ни най-малко не бяха раздразнителни хора и не бързаха да виждат навсякъде обида и да реагират остро на нея, но след разказа стана ясно, че в този случай е налице оскърбление, което не можеше да се пренебрегне, нито да се прости лесно през първия половин час. Без да изпитват драматична тревога, докато обсъждаха дългото самотно пътуване на дъщеря си, мистър и мисис Морланд нямаше как да не смятат, че то би могло да й донесе големи неприятности и че те доброволно никога не биха го позволили. Като я бе принудил да го предприеме, генерал Тилни не бе действал нито почтено, нито милостиво, и като джентълмен, и като родител. Защо го бе направил, какво го бе предизвикало да наруши правилата на гостоприемството и толкова бързо да смени цялото си особено пристрастие към дъщеря им с истинска неприязън, бе въпрос, който те бяха в състояние да разгадаят толкова, колкото и самата Катрин. Ала това в никакъв случай не ги потисна задълго и след като прекараха известно време в безполезни предположения, удовлетвориха цялото си възмущение и удивление с извода, че „това е странна работа и той навярно е много особен човек“. Вярно, че Сара продължи да се наслаждава на удоволствието от незнанието, като възклицаваше и правеше догадки с юношески плам.

— Миличка — каза накрая майка й, — ти прекалено много и излишно се тревожиш. Повярвай на думите ми, това е нещо, което изобщо не заслужава да бъде разбрано.

— Мога да разбера, че е искал Катрин да си замине, когато си е спомнил за онзи ангажимент — заяви Сара. — Но защо не е постъпил вежливо?

— Съжалявам младите хора там — отвърна мисис Морланд — навярно им е тежко. Що се отнася до останалото обаче, то вече няма значение. Катрин благополучно се прибра вкъщи, а нашето щастие няма нищо общо с генерал Тилни.

Катрин въздъхна.

— Е — продължи с философска мъдрост майка й, — доволна съм, че докато си пътувала, не съм знаела, но след като всичко свърши, добре е, че не е станала никаква беля. Винаги е добре младите хора да се подлагат на изпитания. Ти, моя мила Катрин, винаги си била едно нещастно разсеяно малко създание, но сега е трябвало да си събереш ума, когато се е налагало да сменяш толкова много пощенски коли, и се надявам, че не си загубила нищо по пътя.

И Катрин се надяваше на същото, дори се опита да прояви интерес към собственото си усъвършенствуване, но силите й бяха изчерпани. Скоро единственото й желание бе да мълчи и да остане сама и затова с готовност прие следващия съвет на майка си да си легне. Родителите й не видяха в лошия й вид и възбуда нещо повече от естествените последици от унизени чувства и необикновеното напрежение и умора при подобно пътуване, затова се разделиха с нея без ни най-малкото съмнение, че сънят ще оправи всичко. И макар че на следващата сутрин надеждите за нейното възстановяване да се оказаха неоправдани, бащата и майката все така изобщо не подозираха, че можеше да има по-дълбоко скрито зло. Те нито веднъж не помислиха за сърцето й, което беше доста странно за родители на млада седемнадесетгодишна дама, току-що завърнала се у дома след първото си пътешествие.

Веднага, щом свърши закуската, Катрин седна, за да оправдае обещанието, дадено на мис Тилни, чиято увереност във въздействието на времето и разстоянието върху нагласата на нейната приятелка вече се оправдаваха. Катрин беше започнала да се упреква, че се е разделила доста студено с Елинор, че никога не е ценяла достатъчно достойнствата и сърдечността й и че нито за миг не бе й посъчувствала достатъчно за онова, което е трябвало да претърпи през вчерашния ден. Само че силата на тези чувства съвсем не улесняваха перото й. Никога не се беше толкова затруднявала да пише, колкото сега, когато трябваше да се обърне към Елинор Тилни. Да съчини писмо, в което едновременно да отдаде дължимото на чувствата и положението си, да предаде благодарността си без раболепни съжаления, да бъде сдържана без студенина и искрена без затаена обида; писмо, четенето на което нямаше да причини болка на Елинор, но което преди всичко не би карало самата нея да се черви, ако то случайно попаднеше в ръцете на Хенри — тази задача я изпълваше със страх и сковаваше ума и ръката й. След като дълго мисли и се чуди, тя реши, че единствено пределната краткост би могла донякъде да бъде безопасна. Така тя изпрати парите на Елинор, като ги съпроводи само с най-сърдечни благодарности и хиляди пожелания за щастие от горещо обичащата я приятелка.

— Това бе странно запознанство — забеляза мисис Морланд, когато писмото бе завършено. — Бързо завързано и бързо приключило. Съжалявам, че стана така, защото мисис Алън ги смяташе за доста любезни млади хора, а за съжаление, ти нямаше късмет и с Изабела. О, горкият Джеймс! Е, всички се учим, докато сме живи и се надявам, че следващите приятели, с които се запознаете, повече ще заслужават да държите на тях.

Изчервена, Катрин отговори с глас, в който имаше топлота:

— Няма друга приятелка, която да заслужава да държа на нея повече от Елинор.

— Щом е така, миличка, предполагам, че рано или късно ще се срещнете, така че не се безпокой. Обзалагам се, че след някоя и друга година животът ще ви събере и каква радост ще бъде тогава!

Опитът на мисис Морланд да утеши Катрин не бе успешен. Надеждата да се видят след някоя и друга година можеше само да я накара да си представи какво бе възможно да се случи през това време и да се уплаши от срещата. Тя никога не би могла да забрави Хенри Тилни или да мисли за него с по-малко нежност от сега, но той можеше да я забрави, а да се срещнат в такъв случай!… Очите й се напълниха със сълзи, когато въображението й нарисува картината на неочакваната среща. Майката разбра, че нейните предположения, предназначени да утешат, не са дали резултат, затова предложи като следващо средство за повишаване на настроението да посетят мисис Алън.

Двете къщи се намираха само на четвърт миля разстояние една от друга и докато изминаваха този път, мисис Морланд бързо съобщи всичко, което имаше да казва за разочарованието на Джеймс.