Катрин продължи към стаята си, като напрегна целия си ум да реши как да се държи по-нататък с капитан Тилни. Тя си спомни неблагоприятното впечатление, което поведението му й бе направило. Убедена бе, че той е прекалено изтънчен джентълмен, за да одобри нейната личност, но се успокояваше с мисълта, че поне при сегашните обстоятелства срещата им не би трябвало да бъде твърде мъчителна. Катрин се надяваше, че той никога няма да отвори дума за мис Торп. Много вероятно бе да не съществува подобна опасност, защото би следвало той да се срамува от ролята, която е изиграл. Затова Катрин смяташе, че ако избегнеха всякакво споменаване на случки от Бат, тя би могла да се държи с него много вежливо. Докато разсъждаваше върху това, времето течеше. Радостта Елинор да го види и да говори тъй дълго с него говореше в негова полза. Вече бе минал половин час от пристигането му, а тя все не се качваше горе.

В този момент на Катрин й се стори, че чува стъпките й по коридора и се заслуша дали не приближават, но всичко тънеше в пълна тишина. Тъкмо си помисли, че й се е счуло, когато шум от придвижване към вратата й я накара да трепне. Сякаш някой опипваше рамката и след секунда леко движение на бравата показа, че нечия ръка е легнала върху нея. Катрин малко потрепери при мисълта, че някой се прокрадва така предпазливо, но решена повече никога да не се поддава на дребни поводи за тревога или да подлъгана да става жертва на развихреното си въображение, тя тихо пристъпи напред и отвори вратата. Там бе застанала самата Елинор. Катрин се успокои, но само за миг, защото страните на Елинор бяха пребледнели и тя изглеждаше много възбудена. Тя явно възнамеряваше да влезе, но с усилие прекрачи прага и трябваше да направи още по-голямо усилие, за да заговори. Катрин предположи, че безпокойствието й има някаква връзка с капитан Тилни и можеше да изрази съпричастие единствено с мълчанието си. Накара Елинор да седне, разтри слепоочията й с лавандулова вода и се наведе над нея с ласкава загриженост.

— Скъпа моя Катрин, вие не трябва… Вие наистина не трябва — бяха първите свързани думи на Елинор. — Аз съм съвсем добре. Вашата сърдечност ме съсипва… не мога да я понеса… та аз съм дошла при вас с такова поръчение!

— Поръчение?! За мене?!

— Как да ви кажа? О, как да ви кажа!

Ново предположение изведнъж проблесна в ума на Катрин и пребледняла като приятелката си, тя възкликна:

— Пристигнало е съобщение от Удстън!

— Не е това, което мислите — отвърна Елинор, като я наблюдаваше с най-дълбоко състрадание. — Не е от Удстън. От самия ми баща е…

Гласът й пресекна и тя сведе очи, когато спомена за баща си. Неговото неочаквано завръщане само по себе си бе достатъчно, за да накара сърцето на Катрин да се свие и в продължение на няколко мига тя не можеше да предположи какво по-лошо има да чуе. Тя мълчеше, а Елинор се опитваше да се овладее и да заговори по-смело, но след малко продължи с все така наведен поглед:

— Вие сте прекалено добра, за да си помислите нещо лошо за мене заради ролята, която съм длъжна да изиграя. Всъщност идвам с най-голямо нежелание да съобщя своята вест. След всичко, случило се напоследък, след като тъй неотдавна уредихме въпроса с гостуването ви и аз толкова се радвах, толкова ви бях благодарна! Надявах се да останете още дълги седмици тук… Как сега да ви кажа, че не приемаме вашата любезност, че за радостта, която вашето присъствие ни достави, ние се отплащаме с… Думите ми изневеряват… Скъпа Катрин, трябва да се разделим. Баща ми си е спомнил, че по-рано е поел друго обещание, и цялото ни семейство ще отпътува в понеделник. Отиваме на гости у лорд Лонгтаун, близо до Херифорд, за две седмици. Обясненията и извиненията са еднакво невъзможни. Нямам думи нито за едното, нито за другото.

— Скъпа Елинор — възкликна Катрин, като направи всичко възможно, за да потисне чувствата си. — Не се разстройвате толкова. Първото обещание има предимство пред второто. Много, много съжалявам, че трябва да се разделим, при това тъй скоро, но не се обиждам. Знаете, че мога да прекратя гостуването си тук по всяко време, пък и се надявам вие да дойдете у дома. След като се върнете от имението на този лорд, можете ли да ни посетите във Фулъртън?

— Няма да съм в състояние, Катрин.

— Тогава елате, когато можете.

Елинор не отговори. Мислите на Катрин се върнаха към един друг въпрос, който сега по-непосредствено я занимаваше, и тя добави, разсъждавайки на глас:

— Понеделник, още понеделник и вие всички заминавате. Е, аз съм сигурна, че… аз ще мога да се сбогувам все пак. Та нали не е необходимо да тръгвам преди вас. Наистина, не се разстройвайте, Елинор, спокойно мога да си отида и в понеделник. Няма значение, че не съм уведомила баща си и майка си. Предполагам, че генералът ще изпрати с мене един прислужник, който да ме придружи до средата на пътя, а след това скоро ще стигна до Солзбъри, откъдето до вкъщи е само девет мили.

— О, Катрин, ако нещата бяха уредени така, донякъде щеше да е по-поносимо, макар и подобно елементарно внимание не би било и половината от онова, което заслужавате. Само че… как да ви го кажа… Определен е денят за вашето заминаване. Утре. Дори не можете да изберете часа, защото пощенската кола е поръчана и ще бъде тук в седем, освен това няма да ви бъде предложен прислужник.

Катрин се отпусна на стола, без да може да си поеме дъх или отрони дума.

— Не вярвах на ушите си, когато го чух. И колкото и справедливи да са огромният ви гняв и обида в този момент, те не са по-силни от онова, което аз… но не бива да говоря за собствените си чувства. О, само ако можех с нещо да помогна! Боже Господи! Какво ще кажат баща ви и майка ви! След като с любезностите си ви отведохме от истинските ви приятели и тяхната закрила тук… на двойно по-голямо разстояние от дома ви, да ви накараме да напуснете тази къща, без дори да се съобразим с изискванията на най-обикновената вежливост! Скъпа, скъпа Катрин, като ви нося тази вест, аз се чувствам виновна за цялата й оскърбителност. И все пак мисля, че ще ми простите, защото прекарахте достатъчно време в тази къща, за да разберете навярно, че тук аз съм домакиня само на думи и не е по силите ми да направя нищо.

— Обидила ли съм с нещо генерала? — с треперещ глас запита Катрин.

— О, Боже! Въпреки дъщерните си чувства, всичко, което зная, всичко, което мога да отговоря, е, че не сте му дала никакви основания да се чувства обиден. Естествено, той е страшно ядосан, рядко съм го виждала в такова състояние. Баща ми няма лесен характер. Явно се е случило нещо, което го е раздразнило извънредно силно — някакво разочарование, някаква неприятност, която в момента му се струва по-важна от всичко. Но аз не бих могла дори да предположа, че вие с нещо сте го засегнала, това би било невъзможно!

За Катрин бе мъчение да говори. Опита се да каже няколко думи само заради Елинор.

— Наистина много съжалявам — промълви тя, — ако с нещо съм обидила генерала. Това е последното нещо, което бих сторила съзнателно. Но не се чувствайте нещастна, Елинор. Обещанията трябва да се спазват. Само съжалявам, че не си спомниха за него по-рано, за да мога да пиша вкъщи. Но това е почти без значение.

— Аз се надявам, искрено се надявам, че няма да бъде застрашена физическата ви безопасност, но всичко останало ще се окаже неизразимо засегнато: душевното ви спокойствие, приличието, почтеността, чувствата на семейството ви — всичко, без изключение. Ако вашите приятели, семейство Алън, бяха все още в Бат, можехте да отидете при тях, щяхте да стигнете само за няколко часа. Но да пропътувате седемдесет мили с наета пощенска кола, на вашата възраст, сама, без придружител!

— О, няма нищо страшно в пътуването. Не мислете за това. А щом ще се разделяме, няколко часа по-рано или по-късно нямат значение. Мога да се приготвя до седем. Моля ви, нека ме извикат навреме.

Елинор разбра, че тя иска да остане сама и тъй като бе убедена, че и за двете е по-добре да избягнат по-нататъшни разговори, я остави с думите: „Ще ви видя утре сутринта“.

Сърцето на Катрин се нуждаеше от облекчение, иначе щеше да се пръсне. В присъствието на Елинор колкото приятелските чувства, толкова и гордостта й бе възпирала сълзите, но щом тя излезе, те рукнаха като порой от очите й. Да я изгонят от къщата и то по този начин! Без никаква причина, която да оправдае, или извинение, което да смекчи резкостта, грубостта, нещо повече — арогантността на подобна постъпка!

Хенри беше далече и тя нямаше възможност дори да се сбогува с него. Загубени бяха всички свързани с него надежди и очаквания — и докога ли? Кой би могъл да каже кога ще се срещнат отново? И всичко това бе дело на човек като генерал Тилни — толкова любезен, възпитан и особено благосклонен към нея. Беше колкото унизително и мъчително, толкова и неразбираемо. С еднаква обърканост и тревога Катрин размишляваше за възможните подбуди на генерала и неясния край. Начинът, по който постъпваха с нея, беше грубо невъзпитан. Бяха побързали да я отпратят, без да се интересуват ни най-малко дали няма да й бъде неудобно и поне привидно да й позволят да избере времето или начина на пътуването. От двата възможни дни за заминаването й бе определен първият, при това почти в най-ранния час, сякаш той твърдо бе решил, че тя трябва да е изчезнала от къщата, преди да е станал, за да не бъде принуден да я вижда. Какво би могло да означава всичко това, освен преднамерено оскърбление? По един или друг начин тя бе имала нещастието да го обиди. Елинор бе пожелала да й спести тази болезнена мисъл, но Катрин не вярваше, че е възможно да съществува такава несправедливост или беда, която да предизвика у някого толкова неприязън към човек, който не е свързан или поне се предполага, че не е свързан с тях.