Приятно ми е да ти известя, че младият мъж, когото ненавиждам най-много от всички на света, напусна Бат. От това описание ти се досещаш, че става дума за капитан Тилни, който, може би си спомняш, беше изумително склонен да ме преследва и ухажва, преди да заминеш. После той стана още по-настойчив и направо се превърна в моя сянка. Много момичета биха се подвели, защото той ми оказваше неописуемо внимание, само че аз прекалено добре познавам непостоянството на мъжкия пол. Преди два дни той се върна в полка си и се надявам никога повече да не ми досажда. Той е най-надутият глупак, когото съм виждала и е изумително неприятен. Последните два дни беше неотлъчно до Шарлот Дейвис. Съжалих го заради вкуса му, но не му обърнах внимание. Последния път се срещнахме на Бат Стрийт и аз веднага влязох в един магазин, за да не ме заговори. Не исках дори да го погледна. После той се отправи към Водната зала, но аз не бих тръгнала след него за нищо на света. Каква разлика между него и твоя брат! Моля те, изпрати ми някакви новини за брат си. Чувствам се много нещастна заради него. Той не изглеждаше добре, когато си тръгна — може би имаше настинка или нещо му беше развалило настроението. Бих му писала и сама, но някъде съм загубила адреса. И, както ти намекнах по-горе, опасявам се, че е изтълкувал погрешно моето поведение. Моля те, обясни му всичко така, че да се успокои. Ако още храни някакви съмнения, един негов ред до мене или едно отбиване в Пътни, когато следващия път дойде в Лондон, могат да оправят нещата. Не съм била в увеселителните от цяла вечност, нито пък съм посещавала някоя пиеса, с изключение на миналата вечер, когато гледах в театъра със семейство Ходжис една лека пиеса. Те ми намекнаха, че се усамотявам и така ме принудиха да отида, защото твърдо бях решила да не им позволя да говорят, че съм се затворила вкъщи, след като Тилни е заминал. Местата ни се случиха до тези на семейство Мичел и те се престориха на много изненадани, че ме виждат излязла да се повеселя. Зная колко са злобни, по едно време не можеха да се държат прилично с мене, но сега са въплъщение на самото приятелство. Само че аз не съм такава глупачка, та да ме подлъжат. Знаеш, че по характер съм достатъчно силна. Ан Мичел се беше опитала да си сложи тюрбан като онзи, който носех през седмицата преди концерта, но се бе получила жалка картинка. Мисля, че този тюрбан отиваше на особеното ми лице, поне така ми каза капитан Тилни на времето и заяви, че всички погледи са вперени в мене, но той е последният човек, на чиято думи бих повярвала. Сега нося само виолетово. Зная, че изглеждам ужасно в него, но няма значение, защото това е любимият цвят на брат ти. Не се бави, моя най-скъпа, най-сладка Катрин, пиши на него и на мене.

Винаги твоя и т.н.

Прозрачната хитрост, с която бе пропито това писмо, не можа да заблуди дори Катрин. Още от самото начало я поразиха непоследователността, противоречията и фалшът. Тя се срамуваше от Изабела, срамуваше се, че някога я беше обичала. Сегашните уверения на Изабела в привързаност изглеждаха толкова отблъскващи, колкото празнословни бяха и извиненията. „Да пиша на Джеймс от нейно име! Не, Джеймс повече никога няма да чуе пред него да се споменава името на Изабела!“

Когато Хенри се върна от Удстън, тя обяви пред него и пред Елинор, че брат им е в безопасност и искрено им честити избавлението от сродяване с Изабела, като междувременно им прочете най-впечатляващите пасажи от писмото. Накрая възкликна:

— Дотук с Изабела и нашето приятелство! Тя положително ме смята за кръгла глупачка, за да ми напише подобно писмо. Все пак, благодарение на него аз опознах по-добре характера й, отколкото тя моя. Сега виждам какво е целяла. Тя е суетна кокетка, чиито кроежи не са успели. Смятам, че никога не е ценяла нито Джеймс, нито мене и по-добре изобщо да не се бях запознавала с нея.

— Съвсем скоро ще ви се струва, че никога не сте я познавали — каза Хенри.

— Има още едно нещо, което не мога да разбера. Ясно е, че тя е имала планове относно капитан Тилни, които не са се осъществили, но не разбирам какви са били неговите намерения през цялото това време. Защо е трябвало да й обръща толкова голямо внимание, че да я накара да развали годежа с брат ми, а после да напусне скоростно града?

— Не бих могъл убедително да оправдая подбудите на Фредерик такива, каквито ги виждам. И той като мис Торп е податлив на уловките на суетата, но основната разлика между двамата е, че той има по-трезв ум и досега не е позволил те да му навредят. Ако следствието от поведението му не го оправдава във вашите очи, по-добре да не търсим причината.

— В такъв случай, вие предполагате, че той никога не я е обичал истински?

— Убеден съм в това.

— И само се е преструвал, за да се развлича? Хенри кимна с глава в знак на съгласие.

— Е, тогава трябва да кажа, че изобщо не го харесвам. Въпреки че случилото се за нас беше за добро, изобщо не го харесвам. В случая не е причинил кой знае каква вреда, защото не мисля, че Изабела е в състояние да обича. Но да предположим, че я бе накарал безумно да се влюби в него, тогава?

— Тогава най-напред трябва да предположим, че Изабела е в състояние да обича и следователно, че е много по-различна личност. Но в такъв случай и отношението към нея би било твърде различно.

— Вие съвсем правилно заставате на страната на брат си.

— А ако вие бяхте застанала на страната на вашия брат, нямаше толкова да се разстройвате заради разочарованието на мис Торп. Но съзнанието ви е изкривено от вродения ви принцип за безусловна почтеност и следователно не допуска хладнокръвни разсъждения за семейни пристрастия или желание за мъст.

Този комплимент премахна горчилката у Катрин. Не беше възможно Фредерик да бъде непростимо виновен, щом Хенри се държеше толкова мило. Тя реши да не отговаря на писмото на Изабела и се опита напълно да го забрави.

Глава двадесет и осма

Наскоро след това се разбра, че генералът трябва да замине за една седмица в Лондон. Той напусна Нортангър с искрено съжаление за всеки пропуснат час, който би могъл да прекара в компанията на мис Морланд и настойчиво заръча на децата си в негово отсъствие основната им цел да бъде осигуряването на нейните удобства и забавления. Заминаването му позволи на Катрин за първи път от собствен опит да се убеди, че загубата понякога може да се превърне в печалба. Времето им минаваше щастливо, всяко занимание бе доброволно, всеки смях — от сърце, всяко сядане на масата — съпроводено с усещане за лекота и веселие. Разхождаха се където и когато поискат и бяха пълни господари на деня, удоволствията и почивката си. Катрин напълно осъзна какви ограничения е налагало присъствието на генерала и бе дълбоко благодарна за сегашната им свобода далече от него. Безгрижната и весела атмосфера я караше с всеки ден да заобича все повече дома и домакините и ако не бяха опасенията, че скоро поради приличие щеше да й се наложи да напусне това място и че може би приятелите й не й отвръщаха със същата любов, тя щеше да живее в постоянно щастие. Беше започнала четвъртата седмица от нейното посещение, която щеше да превали, когато се върне генералът и може би гостуването след това щеше да заприлича на натрапничество. Тези размишления неизменно причиняваха болка на Катрин и в желанието си час по-скоро да снеме бремето им от съзнанието си, тя реши незабавно да поговори с Елинор. Беше си наумила да подхвърли идеята, че вече трябва да си заминава и начинът, по който Елинор я възприемеше, щеше да й подскаже какво да прави по нататък.

Катрин съзнаваше, че ако отлага, ще й бъде по-трудно да повдигне неприятния въпрос, затова се възползва от първата възможност, когато се оказа насаме с Елинор. Прекъсна я, докато говореше нещо съвсем различно и обяви, че в най-скоро време се налага да се прибира вкъщи. И видът, и думите на Елинор показваха колко е стресната. Тя се била надявала Катрин да й достави много по-продължително удоволствие с присъствието си, била се подвела (може би поради собствените си желания) да смята, че Катрин й обещала да гостува по-дълго и не могла да не мисли, че ако мистър и мисис Морланд знаели колко щастлива е тя в присъствието на дъщеря им, биха проявили великодушие и не биха ускорявали завръщането й вкъщи. Катрин трябваше да обясни:

— О, не, не става изобщо дума за баща ми и майка ми, те съвсем не настояват да бързам. На тях им стига да бъда щастлива.

— Тогава мога ли да попитам защо толкова бързате да ни напуснете?

— Хм. Толкова дълго стоя тук.

— Е, щом използвате тази дума, няма повече да настоявам. Ако ви се струва дълго…

— О, не, не исках да кажа това! Ако ставаше въпрос само за собственото ми удоволствие, бих ви гостувала още толкова.

И веднага бе уговорено, че докато на Катрин не й омръзне, няма да мисли за тръгване. След като така мило бе отстранена първата причина за тревогите й, втората също престана да я измъчва. Катрин получи най-сладостни доказателства за значението на своето място сред тях — сърдечността и искреността, с която Елинор настояваше тя да не си заминава и благодарната усмивка на Хенри, когато му съобщиха, че гостенката им твърдо остава още при тях. Сега у Катрин се запази само онази мъничка тревога, без която човешкото съзнание никога не може да се чувства спокойно. Тя вярваше — почти винаги — че Хенри я обича и абсолютно винаги, че баща му и сестра му също я обичат и дори желаят тя да стане член на семейството им. А щом вярата й беше стигнала дотам, съмненията и тревогите й не предизвикваха у нея нищо повече от безобидна досада.

Хенри не бе в състояние да изпълни разпорежданията на баща си и да остане през цялото време в Нортангър в услуга на дамите, докато генералът е в Лондон. Помощникът му в Удстън бе зает и Хенри трябваше да ги напусне в събота за няколко дни. Сега неговото отсъствие не бе тъй мъчително, както когато генералът си беше вкъщи. Веселието им поутихна, но доброто им настроение не се развали. Момичетата си избираха еднакви занимания, близостта помежду им растеше и те откриха, че дори когато бяха само двете, се забавляват чудесно и в деня на заминаването на Хенри напуснаха трапезарията едва в единадесет, което беше доста късен час за Абатството. Току-що се бяха изкачили до горната площадка, когато им се стори, доколкото можеха да съдят поради дебелите зидове, че към вратата се приближава карета. В следващия момент силният звук на звънеца превърна предположението в увереност. След първия смут, предизвикан от изненадата: „О, Господи, какво ли се е случило?“, Елинор бързо реши, че това е по-големият й брат, който често пристигал така изненадващо, макар и в толкова необичайно време, и бързо слезе долу да го посрещне.