— Стаята на моята майка! Има ли нещо необичайно там?

— Не, абсолютно нищо. Мислех, че ще се върнете чак утре.

— Когато заминавах, не очаквах, че ще ми се удаде възможност да се прибера по-рано, но преди три часа с удоволствие установих, че никаква работа не ме задържа повече там. Изглеждате бледа. Боя се, че съм ви уплашил, когато така бързо изтичах по стълбите. Вероятно не сте знаела… не сте била осведомена, че по тази стълба се идва от домакинските помещения?

— Не, не знаех. Денят днес бе чудесен за езда.

— Вярно е. И така сама ли ви оставя Елинор да намирате пътя към всички стаи в зданието?

— О, не! Тя ми показа по-голямата част от сградата в събота. Ние щяхме да влезем в тези стаи, но — тя сниши глас — баща ви беше с нас.

— И това ви попречи — каза Хенри, като я наблюдаваше изпитателно. — Видяхте ли всички стаи в онзи коридор?

— Не, аз само исках да видя… Не стана ли много късно? Трябва да отида да се преоблека за вечеря.

— Само четири и петнадесет е — той показа часовника си, — а сега не сме в Бат. Няма театър, няма увеселителни зали, за които да се готвите. В Нортангър половин час е достатъчен.

Тя не можеше да оспори думите му и се остави да я задържи, макар че страхът от нови въпроси я караше за първи път, откакто го познаваше, да желае да избяга от него. Те вървяха бавно по сводестия коридор.

— Получавали ли сте писмо от Бат след моето заминаване?

— Не и съм много учудена. Изабела най-искрено обеща да ми пише.

— Обещала ви искрено! Искрено обещание! Чувал съм за искрена игра на сцена. Но за искрено обещание… за честно спазване на обещанието… Впрочем, не си струва човек да знае, че съществува и такова качество, защото тогава може да се окаже излъган или наранен. Стаята на майка ми е доста просторна, нали? Голяма и приветлива, пък и будоарите са много удобно разположени. Винаги съм смятал, че това е най-уютният апартамент в зданието и доста се чудя защо Елинор не се премести там. Предполагам, че тя ви е изпратила да видите стаята?

— Не.

— Значи, вие съвсем сама сте решила да го направите?

Катрин мълчеше. След кратка пауза, през която Хенри внимателно я наблюдаваше, той добави:

— Тъй като в самата стая няма нищо, което да предизвиква любопитство, вероятно ви е водило чувство на уважение към характера на майка ми, както ви го е описала Елинор, и нейната памет го заслужава. Мисля, че тя беше най-добрата жена на света. Ала не се случва много често добродетелта да може да се похвали, че е събудила подобен интерес. Рядко проявяваните в домашен кръг ненатрапчиви достойнства на напълно непознат човек предизвикват подобно настойчиво, почтително и нежно чувство, което да подтикне някого към посещение като вашето. Предполагам, че Елинор ви е говорила доста за нея.

— Да, много. Тоест не, но онова, което каза, бе твърде интересно. Нейната тъй внезапна смърт — тази фраза тя изговори бавно и колебливо — и вашето… на всички деца отсъствие и баща ви… мислех си, че той не е изпитвал към нея силна любов.

— И от тези обстоятелства — отговори Хенри, вперил проницателен поглед в очите й — вие сигурно си правите изводи, че за нея не са били положени всички необходими грижи… или че (тя неволно поклати глава) може би е станало нещо още по-непростимо.

За първи път тя по-открито повдигна поглед към него.

— Болестта на майка ми — продължи той, — пристъпът, който доведе до смъртта й, наистина бе внезапен. Самото й страдание бе жлъчна криза, каквито тя често получаваше, така че причината бе единствено в нездравия й организъм. На третия ден, накратко, веднага щом успяхме да я убедим да се прегледа, пристигна лекарят — много почтен човек, в когото тя винаги бе имала огромно доверие. Тъй като според него състоянието й беше тревожно, на следващия ден повикахме още двама лекари, които останаха почти непрекъснато до леглото й в продължение на двадесет и четири часа. На петия ден тя почина. По време на развитието на болестта й Фредерик и аз (ние и двамата си бяхме вкъщи) ходехме постоянно да я видим и от собствените си наблюдения можем да потвърдим, че за нея се полагаха всички възможни грижи, които могат да осигурят любовта на близките и положението й в обществото. Горката Елинор действително отсъствуваше и се намираше тъй далече, че когато се върна, завари майка ни вече в ковчега.

— А баща ви — запита Катрин — той скърбеше ли?

— За известно време беше направо съкрушен. Вие грешите, като предполагате, че той не е бил привързан към нея. Убеден съм, че я обичаше, доколкото бе в състояние да… Знаете ли, всички ние не сме еднакво надарени със способността да изпитваме нежност. И аз няма да се преструвам и да твърдя, че докато беше жива, не трябваше да изтърпява много неща, но въпреки че страдаше от характера му, никога не бе онеправдана в оценката му. Той искрено я ценеше и след смъртта й изпитваше непресторена скръб, макар това да не продължи вечно.

— Хубаво беше да го чуя — каза Катрин, — би било така ужасно…

— Ако ви разбирам правилно, у вас се е оформила толкова чудовищна догадка, че нямам думи да… Скъпа мис Морланд, помислете за страшния характер на подозренията, които таите. Какви основания имате за вашите предположения? Спомнете си в коя държава и в кой век живеем. Спомнете си, че сме англичани и християни. Разчитайте на собствения си здрав разум, на собственото си чувство кое е вероятно и кое не, на собствените си наблюдения за онова, което става около вас. Та нима нашето образование ни подготвя за такива зверства ли? Могат ли нашите закони мълчаливо да ги отминат? Могат ли подобни жестокости да се вършат в страна като нашата, където общуването в обществото и чрез пресата е поставено на такава основа, че всеки човек е заобиколен от съседи — доброволни шпиони, а пътищата и вестниците не позволяват нищо да остане скрито? Скъпа мис Морланд, какви представи сте допуснали да се въртят в главата ви?

Бяха стигнало до края на коридора и Катрин избяга в стаята си със сълзи на срам в очите.

Глава двадесет и пета

С тайнствено романтичните видения беше приключено. Катрин напълно се върна към действителността. Колкото и малко да бе казал Хенри, то отвори очите й за крайността на нейните фантазии в последно време, нещо, което няколкото изживени от нея разочарования не бяха могли да сторят. Тя се чувстваше безмилостно унизена и най-горчиво си поплака. Бе пропаднала не само в собствените си очи, но и в очите на Хенри. Бе му показала цялата си глупост, която сега придобиваше престъпен характер, и вероятно той щеше да я презре завинаги. Би ли могъл някога да прости свободата, с която въображението й бе рисувало характера на неговия баща? Би ли могъл да забрави абсурдното й любопитство и нелепи опасения? Липсваха й думи да изрази колко се презира. Преди, поне така си бе мислила, веднъж или два пъти Хенри бе показал нещо като чувство към нея. Но сега… Накратко, тя направи всичко възможно да бъде нещастна през следващия половин час и когато часовникът удари пет, слезе долу със сломено сърце и даде почти неразбираем отговор на въпроса на Елинор дали се чувства добре. Скоро в салона влезе Хенри, от когото тя така се боеше. Единствената промяна в отношението му към нея бе, че сега я обграждаше с по-голямо от обичайното си внимание.

Катрин никога не се бе нуждала повече от утеха и той явно го съзнаваше.

Вечерта течеше, но тази действуваща като балсам негова благосклонност не отслабна. В душата на Катрин постепенно настъпи нещо като спокойствие. Все още не й се удаваше да забрави или оправдае миналото, но успя да затаи надежда, че случилото се няма да стане достояние на други хора и може би няма да й струва загубата на всякакво уважение от страна на Хенри. Тъй като продължаваше да си мисли най-вече за онова, което бе чувствала и вършила, водена от абсолютно безпричинен ужас, скоро й стана от ясно по-ясно, че доброволно, съвсем сама, си бе създала измислен свят. И най-дребното обстоятелство бе придобивало огромно значение благодарение на въображението й, жадуващото за страховити преживявания. Още преди пристигането в Абатството тя бе копняла кръвта й да се вледени от уплаха и съзнанието й бе изкривявало представата за всичко, за да постигне тази цел. Тя си спомни за чувствата, с които се бе приготвила да разглежда Нортангър. Разбираше, че се бе поддала на някаква омая и че предпоставките за нейното нещастие бяха създадени много преди да напусне Бат. И сякаш в основата на всичко стоеше влиянието на книгите, които бе чела до самозабрава.

Колкото и увлекателни да бяха произведенията на мисис Радклиф, колкото и хубави да бяха дори романите на нейните имитатори, вероятно не точно в тях трябваше да се търсят познания за човешката природа — поне такава, каквато се срещаше в графствата на Средна Англия. Може би тези романи даваха правдиво изображение на живота в Алпите и Пиренеите с техните борови гори и пороци. Навярно в Италия, Швейцария и Южна Франция също се ширеха описваните ужаси. Катрин не смееше да подлага на съмнение случките извън своята родина, но ако по-силно я притиснеха, може би все пак щеше да признае, че в най-северните и най-западни части на Англия също бе възможно да стават такива неща. Ала що се отнасяше до централната й част, там положително нямаше място дори за нелюбими съпруги, там със сигурност се прилагаха държавните закони и се спазваха обичаите на века. Не се търпяха убийствата, прислужниците не бяха роби, от всеки аптекар не можеше да се купи отрова или упойваща билка от рода на ревена. Може би между Алпите и Пиринеите нямаше хора със смесени качества. Там онези, които не бяха небесни ангели, вероятно притежаваха демонични наклонности. Но в Англия беше друго. Според Катрин в сърцата и поведението на англичаните личеше, макар и неравномерно разпределена, смесица от добро и зло. Стигнала до това убеждение, тя не би се учудила, ако по-нататък се разкриеха някои малки несъвършенства дори у Хенри и Елинор. Същите изводи я караха да не се страхува да признае пред себе си, че в характера на баща им действително имаше някои черни страни. Макар вече да не таеше към него грубите оскърбителни подозрения, заради които би трябвало винаги да се черви, замислеше ли се по-дълбоко, тя не вярваше, че той е напълно добър човек.