Джейн Остин - Абатството Нортангър

Върнаха се отново в преддверието, за да се изкачат по главната стълба и да се полюбуват на красотата на дървото и орнаментите на богатата резба по него. На горната площадка завиха в посока, обратна на коридора, в който се намираше стаята на Катрин и не след дълго вече вървяха по друг коридор на същия етаж, но по-дълъг и по-широк. Катрин последователно бе въведена в три спални, всяка една с будоар и обзаведена с разточителен разкош. Тези апартаменти бяха подредени с всичко, което парите и вкусът можеха да направят за удобството и изискаността им. Ала тъй като мебелите бяха купувани през последните пет години, стаите притежаваха всичко, което можеше да достави съвършено удоволствие на повечето хора и абсолютно нищо, което би задоволило Катрин. Докато разглеждаха последния апартамент, генералът, след като небрежно спомена няколко имена на изтъкнати личности, оказали му честта да го посетят, се обърна с усмихнато изражение към Катрин и изрази смелата си надежда, че едни от първите бъдещи гости биха могли да бъдат „нашите приятели от Фулъртън“. Неочакваният комплимент стигна до сърцето на Катрин и тя дълбоко съжали, че не можеше да има добро мнение за човека, който бе тъй благосклонен към самата нея и изпълнен с любезност към цялото й семейство.

В края на коридора имаше плъзгащи се врати. Мис Тилни избърза напред, разтвори ги и тъкмо се готвеше да направи същото с първата врата вдясно, когато генералът пристъпи към нея и я повика да се връща припряно и, както се стори на Катрин, доста ядосано. Къде отивала? И какво още имало да се гледа? Не е ли видяла мис Морланд всичко, което заслужава нейното внимание? И не й ли идва на ум, че приятелката й с удоволствие би се подкрепила с лека закуска след толкова много ходене? Мис Тилни веднага се дръпна назад. Тежките врати се затвориха пред покрусената Катрин, която бе успяла за момент да зърне зад тях по-тесен сводест коридор, нови многобройни изходи и подобие на виеща се стълба, и смяташе, че най-после е достигнала до нещо, заслужаващо нейното внимание. Докато с неохота крачеше обратно, тя чувстваше, че би предпочела да й позволят да разгледа този край на зданието, вместо да й показват цялото изящество на всичко останало в него. Очевидното нежелание на генерала да я допусне дотам допълнително разпалваше интереса й. Определено имаше нещо, което искаха да скрият от нея. Въображението й в последно време бе попрехвърлило границите веднъж-дваж, но в този случай бе изключено да я подвежда. И това, което криеха от нея, сякаш се разкри в краткото изречение, отронено от мис Тилни, докато слизаха надолу по стълбите на известно разстояние след генерала: „Щях да ви заведа в някогашната стая на мама… стаята, където тя почина.“ Това бяха думите й, но макар и кратки, на Катрин те говореха колкото цели страници обяснения. Не беше никак чудно, че генералът избягваше да гледа предметите в онази стая, стая, в която вероятно никога не бе влизал след разигралата се ужасяваща сцена, донесла на измъчената му жена покой, а на него — мъките на виновната съвест.

Когато остана насаме с Елинор, Катрин се осмели да изрази желание да й позволят да види тази стая, както и останалата част от зданието. Елинор се съгласи да я заведе при пръв удобен случай. Катрин я разбра. Трябваше да издебнат когато генералът не си е вкъщи.

— Предполагам, че стаята е запазена в някогашния й вид — каза Катрин прочувствено.

— Напълно.

— А преди колко време почина майка ви?

— Изминаха вече девет години.

Катрин знаеше, че девет години са нищо в сравнение с дългото време, което обикновено изминаваше след смъртта на онеправданата съпруга, преди да въведат ред в стаята й.

— Навярно сте стояла до последно край нея?

— Не — въздъхна мис Тилни. — За съжаление отсъствах от къщи. Тя се разболя внезапно и боледуването й бе кратко. Докато се прибера, всичко беше свършило.

Кръвта на Катрин се смрази от ужасните подозрения, които тези думи естествено породиха. Възможно ли беше? Бащата на Хенри! И все пак колко много признаци говореха в подкрепа дори на най-грозните подозрения. Вечерта, докато бродираше с приятелката си, Катрин наблюдаваше генерала бавно да крачи из гостната цял час, мълчалив, вглъбен в мислите си, с мрачен поглед и свъсено чело, и изключваше всякаква възможност отношението й към него да е несправедливо. Та по вид и държане той приличаше на Монтони31. Какво по-ясно би могло да говори за мрачните мисли, раздиращи съзнанието на човек, у когото не всичко човешко е мъртво, когато отново се връща към страховитата отдавнашна сцена на своето престъпление? Нещастен човек! Във възбудата си Катрин често поглеждаше към генерала, което привлече вниманието на мис Тилни.

— Баща ми — прошепна тя — често се разхожда из стаята по този начин, за него това е обикновено.

„Толкова по-зле“ — помисли си Катрин. Това неуместно движение из стаята бе напълно в духа на странните му ненавременни сутрешни разходки и не предвещаваше нищо добро.

Скучната и сякаш безкрайно проточила се вечер я накара да си даде ясна сметка колко важно бе присъствието на Хенри сред тях, и тя искрено се зарадва, когато дойде време да се прибира в стаята си. Всъщност погледът на генерала зад гърба на Катрин изпрати дъщеря му към звънеца. Но лакеят бе спрян, когато понечи да запали свещта на господаря. Генералът нямало още да си ляга. „Имам да довършвам доста памфлети — каза той на Катрин, преди да мога да затворя очи. Вероятно вие отдавна ще сте заспала, а аз ще продължавам часове наред да обмислям делата на нацията. Бихме ли могли да си намерим по-подходящи занимания? Моите очи ще бъдат жертвани за благото на другите, а вашите ще почиват, за да са готови да искрят още по-палаво“.

Но нито спомената работа, нито възхитителният комплимент успяха да разубедят Катрин, че съвсем други подбуди карат генерала да се заседява до необичайно късно. Никак не бе за вярване, че той ще остане да будува заради някакви си глупави памфлети. Вероятно причината бе по-дълбока. Трябваше да бъде извършено нещо, което можеше да се прави само докато всички в къщата спяха. Логично се налагаше изводът, че вероятно мисис Тилни е още жива и по неизвестни причини я държат като затворничка в Абатството, като всяка нощ получава дажба груба храна от безжалостните ръце на съпруга си. Колкото и потресаваща да беше тази мисъл, все пак това положение бе по-добро от една злодейски ускорена смърт, защото естественото развитие на нещата предполагаше някой скоро да я освободи. Внезапността на приписваната й болест, отсъствието на дъщеря й и вероятно на другите деца по това време — всичко говореше в подкрепа на предположението, че тя е затворена някъде. Оставаше да се разгадае причината — може би ревност или безпричинна жестокост.

Докато се събличаше, Катрин премисляше тези въпроси и изведнъж я осени, че може би тази сутрин бе преминала на крачки от мястото, където бе заточена горката жена, може би само няколко стъпки я бяха делили от килията, в която мисис Тилни бавно доживяваше дните си. Та коя друга част на Абатството бе по-подходяща за затвор от все още запазените останки на манастира? Катрин добре си спомняше коридора с висок островръх свод и каменни плочи по пода, по които бе пристъпвала с особено благоговение, и че там има още врати, за които генералът не обели и дума. Къде ли можеха да водят тези врати? Предположението й започна да изглежда още по-убедително, когато изведнъж се сети, че забраненият коридор, където се намираше стаята на злочестата мисис Тилни, би трябвало да се намира, доколкото не я лъжеше паметта, точно под събудилите подозрението килии, до които вероятно водеше чрез таен ход мярналата се за миг пред погледа й стълба. Така съвсем се улесняваше варварското деяние на съпруга. Навярно жена му бе ловко упоена с нещо, преди да я свалят долу по тази стълба.

Катрин ту се стряскаше от дързостта на собствените си догадки, ту се надяваше или опасяваше, че е отишла твърде далече, но бе невъзможно да ги отхвърли — доказателствата бяха прекалено явни.

Според нейните предположения онази страна от четириъгълника, в която трябваше да действа тази нощ виновникът, се намираше точно срещу страната с нейната стая, затова й хрумна, че ако наблюдава умело, би могла да зърне светлинка от лампата на генерала, процеждаща се през прозорците на долния етаж. Преди да си легне, Катрин на два пъти внимателно се промъкна от стаята си до срещуположния прозорец да види няма ли да се появи нещо. Ала навън бе пълна тъмнина и вероятно бе прекалено рано. От долу долитаха звуци, които я убеждаваха, че прислугата още не си е легнала. Катрин реши, че всякакво наблюдение преди полунощ би било напразно. Ала после, когато часовникът удари дванадесет и всичко утихне, тя реши да се прокрадне навън, ако тъмнината не я уплаши прекалено много, и да погледне още веднъж. Часовникът удари дванадесет, но Катрин от половин час спеше.