Сърцето на Катрин биеше лудо, но смелостта не й изневери. Надеждата караше страните й да пламтят, а очите и щяха да изхвръкнат от любопитство, когато пръстите й сграбчиха дръжката на едно от чекмеджетата и го издърпаха. То бе съвършено празно. С позатихнало безпокойство и засилено нетърпение тя издърпа второ, трето, четвърто чекмедже — всичките бяха еднакво празни. Не остана непретърсено нито едно, но никъде нищо не бе намерено. Катрин доста бе чела за изкуството да се крият съкровища, възможността за двойни стени не се бе изплъзнала от съзнанието й и тя с изострено трескаво внимание опипа всяко едно чекмедже, ала напразно. Неизследвано остана единствено мястото в средата. Катрин помисли, че макар от самото начало да не си бе представяла, че може да намери нещо в която и да е част от шкафа и изобщо не бе разочарована от липсата си на късмет до тук, но би било глупаво да не провери старателно всичко, щом веднъж се е заела с тази работа. Трябваше й малко време, преди да успее да отключи вратичката. Отново срещна същата трудност, както и с външната ключалка, ала накрая я отвори. Търсенето не се оказа напразно, както и досега. Зоркият й поглед попадна мигновено върху свитък хартия, закътан вътре в най-далечния край на отделението, очевидно с цел да бъде скрит. Чувствата й бяха неописуеми. Сърцето й пърхаше, коленете трепереха, страните пребледняха. С несигурна ръка тя сграбчи скъпоценния ръкопис, тъй като половин поглед й бе достатъчен да се увери, че има нещо написано и докато си даваше сметка, изпълнена с бурни чувства, че това е поразителен пример за сбъдналите си предсказания на Хенри, тя твърдо реши, че незабавно трябва да прочете всеки ред, преди да се опита да заспи.

Светлината понамаля, защото свещта бе започнала да дими, и това накара Катрин тревожно да се обърне. Не, нямаше опасност да изгасне внезапно, можеше да гори още няколко часа и за да не й бъде още по-трудно да разчита написаното, което и без това вероятно щеше да се окаже сложно поради старинността на ръкописа, тя понечи набързо да изчисти нагара. В този миг се случи непоправимото! Докато чистеше нагара, свещта изгасна. Загасването на светлината не би могло да предизвика по-ужасен ефект. В продължение на няколко минути Катрин остана скована от безумна уплаха. Свещта бе изгаснала напълно, във фитила не се бе запазила и искрица, която да даде надежда, че пламъкът отново може да се разгори. Стаята се изпълни с непроницаема и неподвижна тъмнина. Бурен порив на вятъра, надигнал се с неочаквана ярост, засили ужаса на този момент. Катрин трепереше от глава до пети. В последвалата тишина в уплашения й слух сякаш отекна звук, наподобяващ отдалечаващи се стъпки и затваряне на врата някъде на безкрайно разстояние от нея. Не бе по силите на човешката природа да понесе повече. Студена пот изби по челото на Катрин, ръкописът падна от ръката й и като пипнешком намери пътя до леглото, тя бързо се хвърли в него и се постара, пъхвайки се дълбоко под завивките, да облекчи донякъде своето мъчение. Разбираше, че и дума не може да става тази нощ да затвори очи и заспи. Сънят бе невъзможен, защото я владееше трескаво любопитство и всичките й чувства бяха объркани. Пък и бурята навън бе ужасна. Преди Катрин не се плашеше от силните ветрове, но сега всеки напор сякаш бе натоварен с някакво страховито послание. Как би могло да се обясни удивителното намиране на ръкописа, така великолепно превърнало в реалност тазсутрешното предсказание? Какво ли би могъл да съдържа този ръкопис? И за кого ли се е отнасял? По какъв начин е могъл да остане толкова дълго скрит? А колко поразително е, че тъкмо на нея се падна жребият да го открие! Докато не се запознае със съдържанието му, тя не би могла да има нито сън, нито покой, затова бе решила да го прочете при първите лъчи на слънцето. Само че от утрото я деляха дълги и тягостни часове. Тя потрепери, заобръща се в леглото и завидя на всички, които спяха спокоен сън. Бурята още вилнееше и различни звуци, по-ужасни дори от порива на вятъра, достигаха от време на време до тревожния й слух. Веднъж й се стори, че завесите на леглото й се раздвижиха, друг път — че някой напъва ключалката на вратата й и се опитва да влезе. Глух шепот сякаш бавно се носеше по галерията и неведнъж кръвта й се смрази от звуците на далечни стонове. Така минаха часове и уморената Катрин чу как всички часовници в къщата удариха три, след което или бурята утихна, или пък тя неусетно заспа дълбок сън.

Глава двадесет и втора

В осем часа на следната сутрин прислужницата отвори капаците на прозорците и Катрин се събуди от този звук. Отвори очи, учудена, че изобщо ги е затваряла и гледката я изпълни с жизнерадост. Огънят в камината гореше, а ведро утро бе сменило нощната буря. Веднага, щом съзнанието й се раздвижи, си спомни за ръкописа. Скочи незабавно от леглото в мига, в който прислужничката излезе, трескаво събра листове, разпилели се при падането на свитъка на земята и се хвърли обратно в постелята, за да се наслади върху възглавницата на четенето им. Със съжаление обаче установи, че я очаква дълъг ръкопис като в романите, от който да я побият тръпки. Свитъкът, състоящ се на пръв поглед само от малки отделни листчета, общо взето бе късичък и много по-тънък, отколкото беше предположила в началото.

Жадният й поглед бързо се плъзна по един от листовете. Съдържанието му я стресна. Възможно ли беше това или сетивата я лъжеха? Излизаше, че държи пред себе си списък на долни дрехи, направен с грозен съвременен почерк. Нищо повече! Ако можеше да се довери на доказателството, което й даваха собствените очи, в ръката си държеше разписка от перачница. Катрин сграбчи друг лист — същите вещи с малки изменения, после втори, трети, четвърти и пети и нито един не й разкри нещо по-различно. Навсякъде погледът й се натъкваше на ризи, чорапи, шалчета и фланели. В други два, писани с една и съща ръка, бяха отбелязаните разходи за писма, пудра за коса, връзка за обувка и четка за почистване на панталони, които трудно можеха да предизвикат по-голям интерес. А ако се съди по първия нечетлив ред: „Наложена лапа на дорестата кобила“ върху големия лист, в който бяха обвити останалите, излизаше, че това е чисто и просто сметка от подковача! Такова бе съдържанието на свитъка (вероятно забравен, както предположи Катрин, от някой нехаен слуга на мястото, където го бе намерила), който я бе изпълнил с надежди и вълнения и й бе отнел половината от времето за сън. Тя се почувства унизена до дъното на душата си. Та не би ли могло приключението с раклата да я научи на малко разум? Катрин лежеше така, че единият край на тази ракла се натрапваше на погледа й и сякаш с негодуване я кореше. Сега нищо не изглеждаше по-абсурдно от доскорошните й фантазии. Да предположи, че ръкопис, датиращ от преди много поколения, би могъл да остане незабелязан в подобна, тъй съвременна и тъй посещавана стая! И точно тя да се окаже първата, надарена с умението да отвори шкаф, чиито ключ е на разположение на всички!

Как можа така да се подлъже? Дано Господ е милостив и Хенри Тилни никога да не узнае за глупостта й. А всъщност, до голяма степен той имаше пръст в случилото се, защото тя никога не би проявила и най-малкото любопитство към шкафа, ако видът му не отговаряше така точно на описаното в разказа на Хенри за очакващите я приключения. Това бе единственото утешение, дошло й наум. Нетърпелива да се отърве от ужасните доказателства за собствената си глупост, от омразните листове, разхвърляни в този момент по леглото, Катрин побърза да стане, постара се по възможност да ги сгъне в предишния им вид и ги върна на старото им място, като пожела от все сърце някоя злощастна случайност да не ги извади отново на бял свят и да я накара да се чувства опозорена дори само в собствените си очи.

Все пак имаше нещо странно. Защо в началото й бе толкова трудно да отвори ключалката? Положително тук се криеше някаква мистерия и тя изживя половин минута с това сладостно предположение, докато не я осени мисълта, че може би вратата първоначално си е била отключена и самата тя я е заключила. Това откритие я накара отново да се облее в руменина.

Катрин се постара бързо да се измъкне от стаята, навяваща й твърде неприятни спомени за собственото й поведение, и направо се устреми към трапезарията за закуска, която мис Тилни й бе посочила предишната вечер. Там беше само Хенри. Още с първите си думи той изрази надежда, че бурята не я е притеснила, като лукаво намекна нещо за характера на зданието, което обитаваха. Катрин се почувства много мъчително. За нищо на света не би желала да подозират слабостта й и все пак, неспособна да изрече абсолютна лъжа, тя се принуди да признае, че вятърът известно време я е държал будна.

— Но пък сега утрото е прекрасно — добави тя, като желаеше да избяга от тази тема, — а бурите и безсънието започват да изглеждат дребна работа, щом отминат. Какви чудесни зюмбюли! Съвсем наскоро се научих да ги обичам.

— И как успяхте да се научите? Благодарение на случайност или на доводи?

— Научи ме вашата сестра, не мога да ви кажа как. Мисис Алън полагаше усилия в продължение на години да ме накара да ги заобичам, но все не успявах до завчерашния ден, когато видях зюмбюлите на Милсъм Стрийт. По характер съм безразлична към цветята.

— А сега обичате зюмбюлите. Много добре. Сдобила сте се с нов източник на радост, а хубаво е човек да намира щастие в колкото може повече неща. Освен това, влечението към цветята у вашия пол винаги е желателно качество, защото ви дава повод да излизате по-често навън и ви изкушава да се движите повече на открито. И въпреки че любовта към зюмбюлите е може би прекалено домашарска, кой знае, щом веднъж подобно чувство се е пробудило у вас, възможно е с течение на времето да заобичате и розите.

— Само че аз съвсем не се нуждая от подобно занимание, за да излизам навън. Достатъчно основание намирам в удоволствието от разходката пеша и вдишването на свежия въздух и при хубаво време повече от половината ден прекарвам на открито. Мама казва, че изобщо не стоя вкъщи.