Смесеното със страх любопитство на Катрин нарастваше с всеки момент. Тя сграбчи с треперещи ръце скобата на ключалката, твърдо решила с цената на всякакъв риск да разбере какво има вътре. Много трудно, сякаш нещо се съпротивляваше на усилията й, тя повдигна капака няколко инча, но точно в този момент неочаквано почукване на вратата я накара стреснато да го пусне и той хлопна с ужасен трясък. Ненавременната натрапница бе прислужничката на мис Тилни, изпратена от господарката си да помогне на мис Морланд. Катрин незабавно я отпрати, но случката я накара да се опомни и да осъзнае какво трябва да върши. Това я принуди, въпреки нетърпеливото желание да разгадае мистерията, да започне да се облича, без да се бави повече. Приготвяше се мудно, защото мислите и погледът й бяха все така устремени към предмета, който не можеше да не предизвиква интерес и тревога. Въпреки че не посмя да загуби дори миг за втори опит да отвори раклата, не успя и да се реши да се отдалечи на повече от няколко крачки от нея. Накрая, след като пъхна ръката си в единия ръкав на роклята и тоалетът й сякаш бе почти завършен, тя реши, че спокойно може да удовлетвори нетърпеливото си любопитство. Несъмнено можеше да отдели един миг на това начинание. Младата дама имаше намерение да вложи цялата си сила и ако някакво свръхестествено средство не държеше капака, той трябваше да се отвори. В такова настроение тя се втурна напред и увереността й не я подведе. Благодарение на упоритото си усилие отвори капака, но пред изумения й поглед се разкри гледката на бяла памучна покривка за легло, старателно сгъната в единия ъгъл на раклата. Вътре нямаше нищо друго!

Беше се вторачила в покривката, пламнала от изненада, когато мис Тилни, нетърпелива да се увери, че приятелката й е готова, влезе в стаята. Освен надигащата се вълна от изгарящо неудобство, че в продължение на няколко минути е хранила абсурдни очаквания, Катрин изпита и срам, че са я намерили да рови където не трябва.

— Особена е тази старинна ракла, нали? — каза мис Тилни, докато Катрин бързо затваряше капака и се обръщаше към огледалото. — Невъзможно е да се каже колко поколения е надживяла. Не зная защо навремето са я поставили в тази стая, но не исках да я местя, защото мислех, че понякога може да се окаже полезна и в нея да се държат шапки и бонета. Най-лошото е, че е толкова тежка, та трудно се отваря. В този ъгъл обаче поне не пречи.

Катрин нямаше време за отговор, защото с трескава бързина се обливаше в руменина, закопчаваше роклята си и се заричаше да се държи разумно. Мис Тилни внимателно намекна, че се опасява да не закъснеят и след половин минута те изтичаха надолу по стълбата, обхванати от не съвсем безпочвена тревога, защото генерал Тилни крачеше из гостната с часовник в ръка и в мига на тяхното появяване яростно удари звънеца и нареди:

— Вечерята да бъде сервирана незабавно!

Катрин потрепери от резкостта, с която той проговори и остана да седи бледа и притаила дъх. Беше в много потиснато настроение, безпокоеше се за децата на генерала и ненавиждаше старите ракли. След като я погледна, генералът възвърна учтивостта си и през останалото време мъмреше дъщеря си, че така глупаво е накарала хубавата си приятелка да бърза, та не може дори дъх да си поеме, при това без ни най-малко да е нужно. На Катрин бе безкрайно трудно да преодолее двойното си притеснение, че е навлякла тази неприятност на приятелката си и че самата тя се бе държала като малка глупачка. Чак когато всички щастливо се настаниха около масата за вечеря, самодоволните усмивки на генерала и собственият й добър апетит я успокоиха. Залата за вечеря бе внушителна. Размерите й съответствуваха на официалната гостна, която бе много по-голяма от използваната за всекидневни нужди. Стилът на подредбата й издаваше лукс и разточителство, което неизкушеният поглед на Катрин почти не долови. Просторността на помещението и големият брой на прислугата бяха едва ли не единственото, забелязано от нея. Катрин се възхити на глас от обширната зала и генералът с много благосклонно изражение се съгласи, че размерите на тази стая не са никак лоши. Освен това призна, че макар, както и повечето хора, да не се интересува от подобни въпроси, той наистина смята умерено голямата трапезария за част от житейските потребности. Предполагал, все пак, че „тя е свикнала с много по-обширните помещения в къщата на мистър Алън?“

— Нищо подобно — искрено увери Катрин, — салонът за вечеря на семейство Алън е почти наполовина по-малък.

През целия се живот тя не бе виждала толкова огромна стая. Доброто настроение на генерала още повече се повиши. Е, щом той самият разполагал с подобни помещения, би било безсмислено да не ги използва, но честна дума, бил убеден, че вероятно една два пъти по-малка стая предлага повече уют. Той не се съмнявал, че домът на семейство Алън имал точно онези практични размери, които позволявали да се живее щастливо и удобно.

Вечерята премина без други сътресения, но случеше ли се генерал Тилни да излезе, ставаше доста по-весело. Само в негово присъствие Катрин усещаше съвсем лека умора от пътуването, но дори в моменти на вялост и потиснатост у нея надделяваше някакво неопределено чувство за щастие и тя се сещаше за приятелите си в Бат без ни най-малкото желание да бъде с тях.

През нощта се разрази буря. Вятърът ту се бе усилвал, ту бе стихвал през целия следобед и когато дойде време компанията да се разотива, духаше яростен вятър и се лееше пороен дъжд. Докато пресичаше преддверието, Катрин се вслуша с трепетен страх във воя на урагана, а след като чу бясното плющене по стените на старинното здание и яростното хлопване на далечна врата под силата на див напор, тя за първи път почувства, че наистина се намира в абатство. Да, това бяха характерни звуци. Те й припомняха за безкрайните и един от друг по-страховити епизоди и ужасяващи сцени, на които подобни сгради са били свидетели по време на такива бури. Катрин от все сърце се зарадва на щастливите обстоятелства, при които бе попаднала сред тези внушителни стени. Самата тя нямаше нужда да се страхува от среднощни убийци или пияни настойчиви ухажори. Хенри положително се бе пошегувал с разказа си тази сутрин. Домът, в който гостуваше, беше обзаведен уютно и защитен, така че не я грозяха тайни капани и нямаше от какво да пострада. Можеше да се прибере в спалнята си с такова чувство на сигурност, сякаш това беше собствената й стая във Фулъртън. С тези мисли тя укрепваше силата на духа си, докато се изкачваше по стълбите и успя да влезе в стаята си с достатъчно кураж в сърцето, особено след като забеляза, че спалнята на мис Тилни се намира през две врати от нейната. Веселите пламъци на горящите в камината дърва незабавно спомогнаха да се оправи настроението й. „Колко е хубаво, каза си тя, докато приближаваше към решетката, да намериш огъня вече запален, вместо да се налага да чакаш трепереща от студ, докато цялото семейство си легне. Колко много бедни момичета е трябвало да понасят това, а после уплашено да се стряскат, когато накрая преданата стара прислужница влезе с наръч дърва. Колко съм щастлива, че Нортангър е такъв, какъвто е. Ако беше като някои други места, не съм сигурна, че в нощ като тази щях да съумея да проявя сърцатост, но сега, без съмнение, няма от какво да се тревожа.“

Катрин огледа стаята. Завесите на прозорците сякаш се движеха. Тя прецени, че това би могло да се дължи единствено на силата на вятъра, преминаващ пред пролуките на капаците. Пристъпи смело напред, за да се убеди, че не греши, като безгрижно си тананикаше някаква мелодия. Надникна смело зад всяка завеса, но не видя по ниските первази на прозорците нещо, което би могло да я уплаши и като постави ръка на капаците, окончателно се увери, че вятърът духа много силно и цялата природа се бунтува. Приключила с тази проверка, тя хвърли бегъл поглед към старата ракла. Катрин презираше безпочвените страхове, породени от безсмислени фантазии, и започна с най-блажено безразличие да се готви за сън. Повтаряше си, че трябва да действа спокойно, без да бърза и без да я е грижа дали е последната, която още не спи. Няма смисъл да разпалва огъня отново. Това би я представило да изглежда като страхливка, която, свила се в леглото, копнее за защитата на светлите отблясъци. Така че огънят загасна и Катрин, прекарала почти един час в приготовления, тъкмо мислеше да се пъхне в леглото, когато хвърли последен поглед из стаята и бе зашеметена от гледката на висок старомоден черен шкаф, който изобщо не бе привлякъл вниманието й до тогава, макар да се намираше на биещо на очи място. В съзнанието й незабавно нахлуха думите на Хенри и описаният от него шкаф от абаносово дърво, който в началото щял да убегне от полезрението й. Въпреки че реално това би могло да не означава нищо, съвпадението определено бе твърде поразително. Тя взе свещта и внимателно огледа шкафа. Не беше точно абаносово дърво, инкрустирано със злато, но все пак бе лакирано с японски лак, черен и жълт — изключително красив, и в светлината на пламъка жълтото създаваше непреодолимо впечатление, че е злато. Ключът бе на вратата и Катрин бе обзета от странното хрумване да погледне какво има вътре. Тя ни най-малко не очакваше да намери нещо, но всичко бе толкова странно след казаното от Хенри. Накратко, сън нямаше да я улови, докато не прегледаше шкафа. И тя постави най-внимателно свещта върху един стол, сграбчи ключа със силно трепереща ръка и се опита да го превърти, но той не се поддаде, въпреки че тя вложи цялата си сила. Разтревожена, но не и обезсърчена, тя опита в другата посока. Щракна някакво резе и тя реши, че е успяла. Но тук ставаше нещо много тайнствено — вратата все така не можеше да се помести. Катрин спря за миг, задъхана и смаяна. Вятърът ревеше в комина, поройният дъжд силно удряше по прозорците и сякаш всичко говореше за ужасното положение, в което бе изпаднала. Да се оттегли в леглото обаче, незадоволила своето любопитство, би било безсмислено. Тя не би могла да заспи със съзнанието, че в непосредствена близост до нея се намира тъй тайнствено затворен шкаф. Отново се залови за ключа и няколко мига го въртя във всички посоки с решителна бързина, породена от последни отчаяни усилия. Изведнъж вратата се поддаде. Сърцето на Катрин подскочи от възторг при тази победа и след като разтвори и двете сгъваеми врати, като резетата на втората имаха много по-просто устройство от това на ключалката, пред погледа й, който не можеше да различи нищо необичайно, се разкри все пак гледката на две редици малки чекмеджета, под и над тях по-големи, а в средата имаше малка вратичка, също затворена с ключалка, чиито ключ бе в нея. Вероятно това бе важното отделение.