— Сигурна съм, че ще се съгласят — настойчиво твърдеше Катрин. — Сигурна съм, че ще останат във възторг от тебе.

— За себе си мога да кажа — заяви Изабела, — че с моите толкова скромни изисквания бих се задоволила и с най-малкия възможен доход. Когато хората наистина се обичат, даже бедността се превръща в богатство. Мразя пищността и за нищо на света не бих се установила в Лондон. Бих се чувствала великолепно в малка къща в някое отдалечено селце. В околностите на Ричмънд има няколко прекрасни малки вили.

— Ричмънд ли? — възкликна Катрин. — Вие трябва да дойдете да живеете някъде недалече от Фулъртън. Трябва да сте близо до нас.

— Разбира се, в противен случай бих се чувствала много нещастна. Стига ми да съм близо до тебе, за да съм напълно щастлива. Но всичко това са празни приказки! Ще си забраня да мисля за подобни неща, преди да разберем какъв ще бъде отговорът на баща ти. Морланд казва, че ако тази вечер изпрати писмото до Солзбъри, утре може да го получим. Утре? Чувствам, че няма да ми стигне смелостта да отворя това писмо. Зная, че то ще бъде непоносим удар за мене.

Едва изразила тази си убеденост, тя се отдаде на мечти и когато заговори отново, вече обясняваше каква булчинска рокля ще избере.

Беседата бе прекъсната от самия неспокоен млад влюбен, който бе дошъл да отправи прощална въздишка, преди да замине за Уилтшър. На Катрин й се искаше да го поздрави, но не знаеше какво да каже. Красноречието се прояви единствено в очите й. В тях всички осем части на речта блестяха с най-голяма изразителност и Джеймс с лекота можа да ги свърже. Той беше нетърпелив да стигне вкъщи и получи потвърждение на всичките си надежди, затова сбогуването не продължи дълго. То би било още по-кратко, ако дамата на сърцето му не го бе спирала многократно с настойчивите си молби да тръгва. На два пъти тя го връща почти от вратата, за да му каже как изгаря от нетърпение той да тръгне по-бързо. „Наистина, Морланд, насила трябва да ви изгоня. Помислете си колко път имате. Не издържам повече да гледам как се бавите. За Бога, не губете още време. Хайде, тръгвайте, тръгвайте, умолявам ви!“

Този ден двете приятелки, чиито сърца повече от всякога се бяха слели в едно, прекараха неразделни. Часовете отлетяха, докато те мечтаеха за сестринското си щастие. Мисис Торп и нейният син, които сякаш очакваха само съгласието на мистър Морланд, за да сметнат годежа на Изабела за най-щастливото възможно събитие в семейството си, бяха допуснати до обсъжданията и внесоха своя дял от многозначителни погледи и загадъчни мимики, за да възбудят напълно полагащото се любопитство у двете непосветени по-малки сестри. На нежната Катрин тази странна криеница изглеждаше едновременно и недоброжелателна, и непоследователна и тя не би се стърпяла да не изтъкне безсърдечността в нея, ако противоречивото поведение на майката и сина не подсказваше нещо на по-малките момичета. Ан и Марая скоро я накараха да се успокои, като съобразително обявиха: „Знаем за какво става въпрос“, и вечерта бе прекарана в своеобразно надлъгване и показ на изобретателността у членовете на това семейство. Еднакво умело едната страна създаваше загадъчност около несъществуващата тайна, а другата неопределено намекваше, че я е разкрила.

Следващия ден Катрин отново прекара с приятелката си. Стараеше се да я ободри и съкрати мудните мъчителни часове до получаването на писмото. Усилията й не бяха никак излишни, защото колкото повече наближаваше времето, когато можеше да пристигне пощата, толкова по-мрачна ставаше Изабела, докато накрая сама не си внуши пълно отчаяние. Писмото дойде и къде бяха поводите за отчаяние? „Никак не ми беше трудно да получа съгласието на моите добри родители. Обещаха ми, че ще направят всичко, което могат, за моето щастие“ — гласяха първите три реда. Беше нужен само един миг, за да се възцари радостна увереност. Цялото лице на Изабела засия неудържимо, всякаква следа от тревога и безпокойство изчезна от него. Тя трудно успяваше да овладее възбудата си и без колебание се обяви за най-щастливата сред смъртните.

Със сълзи на радост мисис Торп прегърна дъщеря си, сина си, гостенката и бе готова да прегърне и половината от жителите на Бат. Сърцето й преливаше от нежност. Не признаваше друго обръщение, освен „скъпи Джон“ и „скъпа Катрин“. „Скъпата Ан“ и „скъпата Марая“ незабавно бяха допуснати да споделят общото блаженство, а повтореното „скъпа, скъпа“ пред името на Изабела само показваше, че това любимо дете е направило всичко, за да го заслужи. И Джон не пропусна да изрази радостта си. Той не само дари мистър Морланд с несравнимата похвала, че е един от най-прекрасните хора на света, но и изрече много противоречиви ласкателства в негова чест.

Писмото, донесло цялото това щастие, бе кратко и не съдържаше друго, освен вече известното уверение, че всичко се е развило благоприятно. Засега не се съобщаваха никакви подробности. Джеймс щеше да пише за тях следващия път. Изабела вече спокойно можеше да си позволи да чака. Онова, което й беше нужно, се съдържаше в обещанието на мистър Морланд. Той дал честната си дума, че ще направи живота им приятен, а откъде щеше да дойде техният доход, дали от прехвърляне на поземлен имот или вложени в ценни книжа пари, беше въпрос, който ни най-малко не вълнуваше натурата й, несклонна да се задълбочава. Вестите бяха достатъчни, за да се чувства сигурна, че скоро ще сключи завиден брак и във въображението й живо се заредиха блажени картини на щастието, което той щеше да й донесе. Видя се след няколко седмици обект на заинтригувани погледи и възхищение на всички нови познати във Фулъртън и на завист на всяка ценена стара приятелка в Пътни — в собствена карета, с ново име на визитните си картички и разкошен венчален пръстен на ръката си.

Съдържанието на писмото вече бе известно и Джон, който единствено заради него още не бе заминал за Лондон, се готвеше да потегли.

— Е, мис Морланд — обърна се той към Катрин, която бе намерил сама в приемната, — дойдох да се сбогувам с вас.

Тя му пожела приятен път. Торп сякаш не я чу, отиде до прозореца, започна да се върти покрай него, тананикаше някаква мелодия и изглеждаше напълно зает със собствените си мисли.

— Няма ли да закъснеете за Дивайзиз? — запита Катрин.

Той не отговори. Помълча минута и изведнъж се разприказва:

— Бога ми, страхотно е, че са намислили да се женят! Това хрумване на Морланд и Бел е умно нещо. Вие как смятате, мис Морланд? Според мене идеята никак не е лоша.

— Уверена съм, че е много добра.

— Наистина ли? Е, това е хубаво. Радвам се, че не сте по принцип противничка на брака. Чували ли сте старата поговорка: „Отидеш ли на една сватба, готви се за друга“? Искам да кажа, че се надявам да дойдете на сватбата на Бел.

— Да, обещах на сестра ви да съм с нея винаги, когато е възможно.

— Тогава, нали знаете — той странно извъртя тялото си и насилено и глуповато се изсмя, — искам да кажа, че можем да проверим дали мелодията на тази стара песен е вярна.

— Мислите ли? Само че аз не пея. Е, желая ви приятно пътуване. Днес съм канена на обяд у мис Тилни и трябва вече да си вървя.

— Ама защо така страшно бързате? Кой знае кога ще се видим пак. Ще се върна чак след две седмици и това за мене ще са две дяволски дълги седмици.

— Тогава защо не съкратите престоя си там? — запита Катрин, когато разбра, че той очаква тя да каже нещо.

— Много сте любезна все пак, любезна и добра. Няма бързо да го забравя. Мисля, че сте най-добрата от всички, които познавам и изобщо… Притежавате невероятна доброта и не е само добротата, у вас има толкова много, толкова много от всички хубави качества и освен това, кълна се, не познавам друга като вас!

— О, Боже, мисля, че не съм по-различна от другите хора, само дето има много по-добри от мене. Желая ви всичко хубаво.

— Все пак искам да ви кажа, мис Морланд, че скоро ще дойда да поднеса почитанията си във Фулъртън, ако нямате нещо против.

— Заповядайте. Баща ми и майка ми ще се радват да ви видят.

— А аз се надявам… аз се надявам, мис Морланд, че вие няма да имате нещо против да ме видите.

— О, Боже, в никакъв случай. Съвсем малко са хората, които не бих искала да видя. В компания винаги е по-весело.

— И аз мисля точно така. Да ми дадат малка весела компания, да ми позволят да съм заедно с хората, които обичам, да ме оставят да бъда където и с когото искам, а останалото може да върви по дяволите. Това е моето мнение и много се радвам, че казахте същото. Струва ми се, мис Морланд, че вие и аз разсъждаваме доста еднакво по повечето въпроси.

— Може и така да е, никога не съм мислила за това. А що се отнася до повечето въпроси, откровено казано, малко са нещата, за които съм си съставила твърдо мнение.

— И аз съм същият, кълна се. Хич не съм склонен да си товаря мозъка с работи, които не ме засягат. Моята представа за нещата е съвсем простичка. Достатъчно ми е да се оженя за момичето, което харесвам, да имам солиден покрив над главата си, а за останалото не ме е грижа. Богатството е едно нищо. Аз съм осигурен с достатъчен собствен доход и ако се случи тя да няма и пени, толкова по-добре.

— Прав сте. По този въпрос съм съгласна с вас. Ако единият е богат, няма никакъв смисъл и другият да притежава голямо състояние. Без значение е кой ще донесе богатството, важното е да стига и за двамата. Отвращава ме стремежът пари при пари да отидат. А да се ожениш за пари за мене е най-недостойното нещо. Желая ви всичко хубаво и ще ни е много приятно да ни посетите във Фулъртън, когато ви е удобно.