Има ли Хенри на този свят, който да остане безчувствен към подобно изявление? Поне върху Хенри Тилни то оказа въздействие. С още по-приветлива усмивка той изрече всичко необходимо за безпокойството, съжалението и увереността в почтеността на Катрин от страна на сестра му.

— Само не казвайте, че мис Тилни не се сърди — възкликна Катрин, — защото знам, че не е така. Тази сутрин тя не пожела да ме види, когато я посетих, а я видях да излиза от къщи минута, след като си тръгнах. Чувствах се наранена, но не и оскърбена. Вероятно, вие не знаехте, че съм идвала.

— Не съм бил вкъщи по това време, но чух какво е станало от Елинор, която иска да ви види и обясни причината за тази неучтивост. Причината е бил единствено баща ни. Двамата точно са се приготвяли да излизат и тъй като той е бързал и не искал да отлага разходката, накарал сестра ми да не ви приеме. Това е било всичко, уверявам ви. Сестра ми беше доста разстроена и наистина искаше да ви се извини в най-скоро време.

От сърцето на Катрин падна камък, но все пак у нея остана леко безпокойство, което породи следния въпрос — сам по себе си напълно естествен, но доста труден за Тилни:

— Но, мистър Тилни, защо вие бяхте по-малко великодушен от сестра си? Щом тя е била толкова уверена в чистотата на моите намерения и е могла да предположи, че всичко е било само грешка, защо вие така побързахте да се обидите?

— Аз! Да се обидя!

— Когато влязохте в ложата, видът ви не оставяше място за съмнение, че сте оскърбен.

— Да се оскърбявам! Нямах основания.

— Е, всеки, видял лицето ви, би си помислил, че имате основания.

На това той отговори, като я помоли да му направи място и заговори за пиесата.

Поседя малко с тях и беше толкова мил, че на Катрин никак не й стана приятно, когато си тръгна. Преди да се разделят, все пак се уговориха планираната разходка да се състои в най-скоро време. Така че като се изключи страданието, което й причини излизането на Тилни от ложата, Катрин си мислеше, че общо взето е сред най-щастливите хора на света.

Докато беседваше с Тилни, тя забеляза с известна изненада, че Джон Торп, който никога не се задържаше на едно и също място в театъра за повече от десет минути, бе завързал разговор с генерал Тилни. Изненадата надхвърли всякакви граници, когато долови, че обект на вниманието и разсъжденията им беше самата тя. Какво можеха да говорят за нея? Катрин се опасяваше, че нещо във външността й не се харесва на генерал Тилни. За това съдеше и по факта, че не бе позволил на дъщеря си да я приеме, когато можеше да отложи разходката си с няколко минути.

— Откъде мистър Торп познава баща ви? — беше запитала тя събеседника си, насочвайки вниманието му към тях. Той не знаеше нищо конкретно. Баща му, като всеки военен, познаваше много хора.

Когато настъпи време да си тръгват, Джон Торп дойде да им помогне. Катрин бе непосредственият обект на неговата галантност. Докато чакаха във фоайето за файтон, той изпревари въпроса й, почти изминал целия път от сърцето до върха на езика й. Попита я важно дали е забелязала разговора му с генерал Тилни.

— Той е отличен старец, кълна се! Здрав, енергичен, изглежда на годините на сина си. Трябва да ви кажа, че много го уважавам. Той е един от най-благородните мъже, които са се раждали.

— Но откъде го познавате?

— Откъде го познавам! Малко са хората в града, които не познавам. Често съм го срещал в „Бедфорд“23 и днес, щом влезе в билярдната, веднага се сетих, че съм виждал лицето му. Той, между другото, е един от най-добрите играчи. Направихме една малка игра, макар че в началото аз почти се страхувах от него. Залогът беше пет срещу четири в негова полза и ако не бях постигнал един от най-добрите удари, които светът може би е виждал — попаднах точно в топката му, но не мога да ви го обясня, защото не сме до игрална маса, нямаше да победя. Отличен човек и богат като евреин. Бих искал да обядвам с него, предполагам, че дава разкошни обеди. А за какво мислите, че си говорихме? За вас. Да, за вас. Генералът ви намира за едно от най-хубавите момичета в Бат.

— Но това е абсурдно. Как можахте да кажете такова нещо?

— И какво мислите, че казах аз? — Той сниши глас. — Точно така, генерале, и аз съм на същото мнение.

Катрин, която се бе почувствала така доволна от възхищението на генерала, а не на Джон, не съжали, че мистър Алън я извика в този момент. Торп, обаче, настояваше да я изпрати до файтона и докато се качваше, продължи все така да я ласкае, колкото и да го умоляваше да престане.

Толкова беше хубаво, че от страна на генерал Тилни вместо неодобрение среща възхищение. Катрин радостно си мислеше, че вече няма основание да се страхува от срещата си с нито един член на това семейство. Вечерта й бе донесла повече, неизмеримо повече, отколкото би могла да се надява.

Глава тринадесета

Пред погледа на читателя се изнизаха понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота. За всеки ден поотделно бяха описани случилите се събития, надеждите и опасенията, страданията и удовлетворенията на Катрин. Сега остана да отразим мъчителните терзания, които донесе неделята и да приключим седмицата. Планът за пътуването до Клифтън беше отложен, но не и отменен, и по време на неделната следобедна разходка до Полумесеца отново стана дума за него. Изабела и Джеймс обсъдиха нещата на четири очи. На нея отиването до Клифтън й бе оживяло на сърцето, а той правеше всичко, за да й угоди. Затова решиха да осъществят излета следващата сутрин, ако времето е хубаво, но да тръгнат рано, за да се върнат навреме. Така въпросът бе уреден, получиха одобрението на Торп, остана само да се съобщи на Катрин. Тя се бе отделила от тях за няколко минути, за да поговори с мис Тилни. През това време планът беше начертан и завърналата се Катрин беше посрещната с твърдо искане да се присъедини към тях. Вместо весело да се съгласи без никакви възражения, както очакваше Изабела, тя остана сериозна и заяви, че съжалява, но не може да отиде. Уговорката, която трябвало да я възпре още предишния път, сега вече определено не й позволявала да ги придружи. Току-що се били разбрали с мис Тилни на следващия ден да предприемат обещаната разходка. Всичко било решено и тя в никакъв случай не би могла да се отметне. Едва успя да отговори, когато братът и сестрата Торп в един глас извикаха, че е длъжна и трябва да се отметне. Било решено, че утре отиват в Клифтън и не могат да тръгнат без нея. Нищо няма да й струва да отложи с един ден някаква си разходка и те не искат да чуват за отказ. Катрин се разстрои, но не отстъпи.

— Не ме придумвай, Изабела. Обещала съм на мис Тилни. Не мога да дойда.

Това не даде никакъв резултат. Засипаха я със същите аргументи: че е длъжна, че трябва да отиде и че те не искат да чуват за отказ.

— Толкова е лесно да кажеш на мис Тилни, че току-що са ти припомнили твое старо обещание и да я помолиш да отложи разходката за вторник.

— Не, не е лесно. Не мога да го направя. Няма никакво мое старо обещание.

Изабела стана още по-настойчива. Увещаваше я най-нежно, обръщаше се към нея с най-гальовни думи. Тя е убедена, че нейната най-скъпа, най-мила Катрин не мисли сериозно да откаже да изпълни такава дребна молба на приятелката, която тъй силно я обича. Тя знае, че любимата й Катрин има толкова чувствително сърце, толкова мил нрав, че няма да е трудно да я склонят онези, към които е така привързана. Всичко беше напразно. Катрин бе уверена в правотата си и независимо от болката, която й причиняваха тези нежни и ласкави увещания, не можеше да позволи да й повлияят. Тогава Изабела опита друго средство. Тя я обвини, че обича мис Тилни, която познава съвсем отскоро, повече от най-добрите и най-старите си приятели, че е станала студена и безразлична към самата нея.

— Не мога да не ревнувам, Катрин, когато виждам как ме пренебрегваш заради непознати, мене, която те обича извънредно много. Когато дам някому сърцето си, нищо не е в състояние да промени отношението ми. Но излиза, че другите не изпитват толкова силни чувства. Сигурна съм, че прекомерната привързаност дори ми вреди. Признавам, че като виждам как непознати ми крадат твоето приятелство, се чувствам засегната до дъното на душата си. Тези Тилни сякаш поглъщат всичко, което им се изпречи на пътя.

Обвиненията се сториха на Катрин колкото странни, толкова и жестоки. Та може ли приятелка така да излага на показ чувствата си пред другите? Изабела й изглеждаше неблагородна и егоистична, загрижена единствено за собственото си удоволствие. Такива болезнени мисли преминаха през главата на Катрин, но тя не отрони дума. Междувременно, Изабела бе притиснала кърпичка към очите си и Морланд, съвсем разстроен от тази гледка, не се сдържа:

— Е, Катрин, мисля, че повече не трябва да упорствуваш. От тебе не се изисква голяма жертва, а само да зарадваш такава приятелка. Ако продължаваш да отказваш, ще си помисля, че си направо жестока.

За първи път брат й открито заставаше срещу нея. В стремежа си да избегне неговото недоволство тя предложи компромис. Достатъчно е да отложат излета за вторник, което лесно могат да направят, защото зависи само от тях и тя спокойно ще ги придружи и всички ще бъдат доволни.

„Не, не, не! — беше незабавният отговор. — Не може. Торп не е сигурен дали евентуално няма да ходи в Лондон във вторник.“ Катрин изрази съжаление, но повече от това не можеше да направи. Последва кратко мълчание, нарушено от Изабела, която студено заяви:

— Прекрасно, край на излета. Ако Катрин не дойде и аз не мога да отида. Невъзможно е да съм единствената жена. За нищо на света не бих извършила нещо толкова непристойно.