— Не е — меко каза Катрин, — просто не може да си го позволи.

— И защо не може да си го позволи?

— Защото няма достатъчно пари.

— А чия вина е това?

— Мисля, че ничия.

Торп на висок глас каза нещо по неразбираемия начин, който често използваше, колко дяволски мръсно нещо е да бъдеш скъперник и че щом хората, които ринат парите си с лопати, не могат да си позволят това или онова, какво да кажат останалите. Катрин не си даде труд да се опита да схване какво иска да каже. Разочарована, че й е отнета и утехата да види замъка, тя бе все по-малко склонна да се държи мило или да смята спътника си за приятен, така че до Пълтни Стрийт не произнесе и двадесет думи.

Щом влезе в къщата, прислужникът й каза, че един господин и една дама са питали за нея няколко минути след тръгването й. Когато казал, че е излязла с мистър Торп, дамата попитала няма ли някакво съобщение за нея. Той отвърнал, че няма. Тогава тя поискала да остави визитна картичка, но не намерила нито една у себе си и си отишла. Катрин осмисляше тези сърцераздирателни новини, докато бавно се изкачваше по стълбите. На горната площадка срещна мистър Алън, който, като разбра причината за бързото им завръщане, заяви:

— Радвам се, че брат ви е проявил здрав разум, хубаво е, че се върнахте. Що за странен и необмислен план!

Всички прекараха вечерта заедно у семейство Торп. Катрин бе неспокойна и в лошо настроение, но изглеждаше, че Изабела намираше играта на карти „комърс“22, в която бе „тайна партньорка“ на Морланд, за напълно равностойна на спокойствието и чистия въздух сред природата в странноприемницата в Клифтън. Тя изрази неведнъж задоволството си, че не са отишли в Долните увеселителни зали:

— Как съжалявам бедните създания, които са там тази вечер! Чудя се колко ще продължи балът. Още не са започнали да танцуват. Не бих желала да съм там за нищо на света. Така чудесно е от време на време да прекараш една спокойна вечер. Предполагам, че балът няма да е много интересен. Зная, че семейство Мичел няма да са там. Така съжалявам всички, които са отишли. Смея да кажа обаче, че вие, мистър Морланд, копнеете да сте на бала, нали? Убедена съм, че е така. Моля ви, не се чувствайте задължен да стоите тук заради някого от присъстващите. Убедена съм, че ние бихме могли да се забавляваме и без вас, но вие, мъжете, се мислите за незаменими.

Катрин почти би могла да обвини Изабела, че не проявява никаква нежност към нея и не обръща внимание на страданията й. Изглеждаше, че съзнанието на приятелката й бе напълно заето с друго и предлаганата утеха бе съвсем недостатъчна:

— Не бъди толкова тъжна, скъпа моя — прошепна тя, — направо ми късаш сърцето. Признавам, че се получи изумително неудобно, но виновни са изцяло Тилни. Защо не са били точни? Кално беше наистина, но какво значение има това? Сигурна съм, че Джон и аз не бихме обърнали никакво внимание на калта. Аз не бих се спряла пред нищо, когато трябва да се направи нещо за приятел. Такава е нагласата ми и Джон е същият, чувствата му са невероятно силни. О, небеса! Каква силна ръка ти се е паднала! Попове, представи си! Никога не съм била по-щастлива през живота си! Сто пъти предпочитам такива карти да се паднат на тебе вместо на мене.

Сега мога да оставя моята героиня да се мята безсънна на своето ложе, каквато е ориста на истинските героини. Възглавницата й е посипана с тръни и мокра от сълзи. Ако през следващите три месеца успее да поспи поне една нощ, може да се смята за щастлива.

Глава дванадесета

— Мисис Алън — попита Катрин на следващия ден, — ще има ли нещо лошо в това да посетя мис Тилни днес? Няма да съм спокойна, докато не обясня всичко.

— Непременно отиди, мила, само си облечи бяла рокля. Мис Тилни винаги носи бяло.

Катрин с готовност се подчини и стъкмена по подходящия начин, с по-голямо от всякога нетърпение се отправи към Водната зала, за да се осведоми къде се намира наетата от генерал Тилни квартира. Бе убедена, че е на Милсъм Стрийт, но не беше сигурна за къщата, а колебливите уверения на мисис Алън само засилваха съмнението й. Улицата наистина беше Милсъм Стрийт и след като научи номера, Катрин се устреми с бърза крачка и разтуптяно сърце да направи своето посещение, да обясни поведението си и да получи прошка. Премина неусетно през църковния двор, като старателно извръщаше глава, за да не бъде принудена да види любимата си Изабела и скъпото й семейство, които твърде вероятно се намираха в някои от близките магазини. Катрин стигна безпрепятствено до къщата, погледна номера, почука на вратата и попита за мис Тилни. Прислужникът смяташе, че мис Тилни си е вкъщи, но не беше съвсем сигурен. Ще бъде ли така любезна да каже името си? Катрин подаде визитната си картичка. След няколко минути прислужникът се върна и с поглед, който не потвърждаваше особено думите му, я извести, че се е объркал и мис Тилни е излязла. Катрин си тръгна, зачервена от унижение. Тя беше почти убедена, че мис Тилни си е у дома, но е прекалено обидена, за да я приеме. Докато се отдалечаваше надолу по улицата, не се удържа и хвърли бърз поглед към прозорците на гостната, като очакваше да види мис Тилни там. Не видя обаче никого. В дъното на улицата тя пак се обърна и този път я видя — не беше на прозореца, а излизаше от вратата. Следваше я един мъж, който според Катрин бе генерал Тилни. Двамата завиха към Едгарс Билдингс, а Катрин, дълбоко унизена, продължи по пътя си. Беше почти готова на свой ред да се ядоса на тази обидна неучтивост, когато си спомни за случилото се предишния ден и сдържа чувството на възмущение. Не знаеше как се класифицира собствената й постъпка според законите на светската учтивост, до колко с основание можеше да се сметне за непростима и каква сурова грубост бе справедливо да понесе в отговор.

Катрин се чувстваше толкова потисната и унизена, че дори й мина мисълта да не отиде същата вечер на театър с останалите. Трябва обаче да признаем, че бързо ги изостави, защото първо си спомни, че няма никакво извинение да си остане у дома, и второ, даваха пиеса, която много искаше да види. Така, заедно с всички, се оказа в театъра. Не се виждаха никакви Тилни, които да терзаят или радват сърцето й. Тя се опасяваше, че любовта към театъра не можеше да се причисли към многото съвършенства на това семейство, но може би всичко идваше оттам, че те бяха свикнали с по-добрите изпълнения на лондонска сцена, в сравнение с които, както бе научила от Изабела, всички други изглеждаха „направо ужасни“. Катрин не се излъга в очакванията си представлението да й достави удоволствие. Комедията я накара напълно да забрави грижите си и ако някой я бе наблюдавал през първите четири действия, никога не би предположил, че има причина да страда. В началото на пето действие тя изведнъж забеляза мистър Хенри Тилни и баща му да се присъединяват към компанията в отсрещната ложа и тревогата и отчаянието отново се събудиха у нея. Сцената вече не можеше нито истински да я развесели, нито да задържи напълно вниманието й. Всеки втори неин поглед бе отправен към ложата отсреща. В продължение на цели две картини тя гледа Хенри Тилни, без той нито веднъж да извърне очи към нея. Повече не можеше да го подозира в равнодушие към пиесите, защото той нито за миг не откъсна очите си от сцената. Най-после джентълменът все пак погледна към нея и кимна. Но как само кимна — без да се усмихне, взорът му просто се плъзна по лицето й и в следващия момент отново се насочи към сцената. Катрин се раздираше от мъка и почти беше готова да изтича до неговата ложа и да го принуди да изслуша обясненията й. Обхванали я бяха не възвишено драматични, а обикновени чувства. Вместо да помисли, че собственото й достойнство е накърнено от това, че е осъдена прибързано, вместо гордо да реши — тъй като беше чиста пред съвестта си — да покаже своето негодуване към дръзналия да се усъмни в невинността й, да го остави да се измъчва в търсене на обяснение и да хвърли светлина върху станалото единствено като избягва погледа му или флиртува с друг, тя пое върху себе си целия срам за поне външно укоримото си поведение и едничкото й страстно желание беше да й се даде възможност да обясни причините.

Пиесата свърши, завесата падна. Хенри Тилни бе излязъл от ложата и тъй като баща му още не ставаше, може би бе тръгнал към тях. Предположенията на Катрин се оказаха верни и след няколко минути той се появи. Проправи си път през опразващите се по това време редове и поздрави с еднакво сдържана любезност мисис Алън и младата й приятелка. В отговора на Катрин нямаше и следа от подобна сдържаност:

— О, мистър Тилни, изгарях от нетърпение да говоря с вас и да ви се извиня. Сигурно сте ме сметнали за страшно невъзпитана, но наистина не бях виновна, нали мисис Алън? Нали те ми казаха, че мистър Тилни и сестра му са заминали някъде с открита карета? И аз какво можех да направя? Но хиляди пъти бих предпочела да съм с вас, нали, мисис Алън?

— Мила, мачкаш ми роклята — отговори мисис Алън.

Макар и останали без подкрепа, уверенията на Катрин не отидоха напразно. Те предизвикаха по-сърдечна и естествена усмивка върху лицето на Тилни и той отговори с тон, в който запазилото се леко недоверие, бе изказано в шеговит вид:

— Във всеки случай ние ви бяхме много задължени, че ни пожелахте приятна разходка, когато се разминахме по Аргайл Стрийт. Бяхте много любезна специално да се обърнете след нас.

— Но аз изобщо не съм ви пожелавала приятна разходка. И през ум не ми мина подобно нещо. Аз настойчиво умолявах мистър Торп да спре. Извиках му веднага, щом ви видях, мисис Алън, не беше ли — о, вас ви нямаше там, наистина му извиках, и ако само беше спрял, щях да скоча и да се втурна след вас.