— Наистина не съм мислила по въпроса.

— В такъв случай, съвсем ме озадачавате. Трябва да отбележа нещо. Тази ваша нагласа е доста обезпокоителна. Вие отхвърляте всякакво сходство в задълженията. Тогава не бих ли могъл да заключа, че вашите понятия за дълг по време на танците не са толкова стриктни, колкото вашият партньор би желал да бъдат? Нямам ли основание да се опасявам, че ако господинът, току-що разговарял с вас, се върне, или някой друг мъж се обърне към вас, нищо не би ви възпряло да разговаряте с него, колкото ви душа иска?

— Мистър Торп е особено близък приятел на брат ми и ако ме заговори, не ще мога да го отпратя и този път. Но иначе в тази зала, освен него едва ли ще се намерят и трима млади господа, които да познавам.

— И това ли е единствената ми гаранция? О, горко ми!

— Убедена съм, че няма по-сигурна от нея, защото, щом никого не познавам, с никого не мога да разговарям. Освен това и не желая да говоря с никого.

— Сега вече ми давате надеждна гаранция и мога да бъда по-смел занапред. Намирате ли Бат все така привлекателен, както когато имах честта да ви питам миналия път?

— Да, определено, дори още по-привлекателен.

— Дори още по-привлекателен! Внимавайте, защото ще забравите да се отегчите в нужния момент. В края на шестата седмица трябва задължително да сте отегчена.

— Не мисля, че ще ми омръзне, даже ако остана тук шест месеца.

— В сравнение с Лондон, животът в Бат не е така разнообразен — извод, до който всеки стига ежегодно. „Признавам, че за шест седмици Бат е доста приятен, но след това се превръща в най-досадното място на света“. Това ще чуете от всевъзможни хора, които редовно идват тук всяка зима, удължават шестте си седмици на десет или дванадесет и накрая си тръгват, само защото нямат пари за по-дълъг престой.

— Е, всеки съди сам за себе си и на онези, които са ходили в Лондон, Бат може и да им се струва невзрачен. Аз, обаче, която живея в малко селце в провинцията, никога не бих сметнала, че тук е по-еднообразно, отколкото у дома, защото в Бат има най-различни развлечения, през целия ден могат да се видят и направят множество неща, за които вкъщи не мога и да мечтая.

— Не обичате ли отдалечената провинция?

— Напротив, обичам я. Винаги съм живяла там и съм била много щастлива. Но там животът е по-еднообразен, отколкото в Бат. На село всеки следващ ден по нищо не се различава от предишния.

— Но все пак на село прекарвате времето си много по-разумно.

— Така ли мислите?

— Не съм ли прав?

— Не смятам, че в това отношение има голяма разлика.

— Тук по цял ден търсите само развлечения.

— Същото правя и у дома. Само че там ги намирам много по-рядко. Тук се разхождам — същото правя и там, но тук на улицата срещам най-различни хора, а на село мога само да отида на гости у мисис Алън.

Мистър Тилни много се развесели.

— „Мога само да отида на гости у мисис Алън“! — повтори той. — Каква картина на интелектуална нищета! Все пак, когато отново потънете в тази бездна, ще можете да разговаряте за повече неща. Ще сте в състояние да разказвате за Бат и за всичко, което сте правила тук.

— О, да! Никога вече няма да ми липсват теми за разговор с мисис Алън или който и да е друг. Дори си мисля, че ще разговарям само за Бат, когато се прибера вкъщи. Градът действително много ми харесва. Предполагам, че ако можеха да дойдат тук татко и мама и останалите ми братя и сестри, щях да бъда много щастлива. Толкова е хубаво, че Джеймс дойде, (той е най-големият ми брат). Оказа се, че семейството, с което се сближихме тук, са негови добри приятели. Не разбирам кому би могъл да омръзне Бат.

— Не на онези, които идват тук с толкова свежи чувства по отношение на всичко, както сте вие. Но за повечето посетители на Бат татко и мама, братята и близките приятели са отдавна отминал етап, пък и вече не могат така искрено да се наслаждават на балове, пиеси и занимателни зрелища от ежедневието.

Тук разговорът замря, защото сложните изисквания на танца вече не позволяваха вниманието да се раздвоява.

Малко след като стигнаха до края на редицата, Катрин усети, че един господин, застанал сред зрителите непосредствено зад партньора й, я наблюдава вторачено. Той беше много красив мъж с внушителен вид, вече не в разцвета на силите си, но доста енергичен. Веднага след това тя видя как той шепнешком запита нещо свойски мистър Тилни, без да сваля поглед от нея. Объркана от вниманието му и зачервена от страх да не би то да е предизвикано от нещо нередно във вида й, тя извърна глава. Но в този момент господинът се оттегли, партньорът й приближи до нея и каза:

— Виждам, че се досещате какво ме попитаха току-що. Този господин знае вашето име и вие имате право да знаете неговото. Той е генерал Тилни, моят баща.

Катрин отговори само с едно „О!“, но това „О!“ изрази всичките й чувства — че е впечатлена от думите му и вярва в истинността им. С неподправен интерес и силно възхищение погледът й проследи генерала, който се отдалечаваше в тълпата, и възкликна само пред себе си: „Какво прекрасно семейство!“

Преди да свърши вечерта един непринуден разговор с мис Тилни й даде нов повод за щастие. Откакто бе дошла в Бат, Катрин никога не се бе разхождала из околностите му. Описанията на мис Тилни, на която всички обикновено посещавани места край града бяха познати, изпълниха Катрин с нетърпение да види всичко това с очите си. Тъй като изрази открито опасенията си, че може би няма да намери кой да я придружи, братът и сестрата предложиха да отидат заедно на разходка някоя сутрин.

— Толкова ще е хубаво! — възкликна Катрин. — Просто несравнимо! Хайде да не го отлагаме, да отидем утре.

Те се съгласиха с готовност, единственото условие на мис Тилни бе да не вали. Катрин твърдо бе убедена, че ще бъде слънчево. Трябваше да дойдат да я вземат от Пълтни Стрийт в дванадесет часа.

— Не забравяйте — дванадесет часа — с тези думи Катрин се раздели с новата си приятелка. През цялата вечер тя почти не вида другата, по-старата и по-изпитана приятелка, Изабела, на чиито вярност и прекрасни качества се бе радвала две седмици. Това не й попречи, въпреки копнежа да й разкаже за щастието си, да се подчини с готовност на желанието на мистър Алън, който поиска да си тръгнат доста рано. По целия път до квартирата Катрин почти танцуваше във файтона в такт с ликуващото си сърце.

Глава единадесета

Следващият ден настъпи с доста мрачно утро. Слънцето правеше слаби усилия да се покаже, което, според Катрин, вещаеше най-благоприятни условия за изпълнението на нейните желания. Тя смяташе, че едно ведро утро в началото на годината като правило ще донесе дъжд, докато облачността сочеше, че времето ще се оправи с напредването на деня. Катрин се обърна за потвърждение на надеждите си към мистър Алън, който отказа категорично да обещае слънчево време, защото не се намираше под родното си небе и нямаше барометър. Мнението на мисис Алън, към която бе отправена същата молба, бе по-положително. Тя ни най-малко не се съмняваше, че денят ще бъде прекрасен, стига облаците да се разпръснат и слънцето да се задържи.

Около единадесет часа обаче няколко пръски ситен дъжд върху прозореца привлякоха бдителния поглед на Катрин и тя простена с най-отчаян тон:

— О, Боже, май наистина ще вали!

— Така си и мислех — промълви мисис Алън.

— Днешната ми разходка ще пропадне — въздъхна Катрин. — Но може би все пак дъждът ще се размине или поне няма да завали силно преди дванадесет.

— И това е възможно, мила, но тогава ще е много кално.

— О, това няма никакво значение. Калта никога не ме е притеснявала.

— Вярно — твърде безизразно отговори мисис Алън, — зная, че ти никога не се притесняваш от калта.

След кратка пауза Катрин, която изправена до прозореца, наблюдаваше какво става, възкликна отново:

— Дъждът все повече се засилва!

— Наистина се засилва. Ако продължи да вали, улиците ще станат съвсем мокри.

— Вече се появиха четири чадъра! Как ненавиждам чадъри!

— Да, отвратителни са за носене. Много по-склонна съм да взема файтон по всяко време.

— Беше такова хубаво утро! Толкова бях убедена, че времето ще е сухо.

— Наистина, всеки би си помислил същото. Ако цяла сутрин вали, във Водната зала почти няма да има хора. Надявам се, че мистър Алън ще си облече балтона, когато тръгне натам, но сигурно няма да го направи, защото би предпочел всичко друго, само не и да носи балтон. Чудя се защо не го харесва, дрехата изглежда удобна.

Продължи да вали все така упорито, но не много силно. През пет минути Катрин отиваше до часовника и след всяко връщане се заканваше, че ако продължи да вали още пет минути, ще се отпише плана си като безнадежден. Удари дванадесет часа, а дъждът продължаваше.

— Няма да можеш да отидеш, мила.

— Все още не съм се отчаяла съвсем. Ще изчакам до дванадесет и петнадесет. Много е вероятно точно тогава да се разведри. Струва ми се, че наистина просветлява. Е, вече е дванадесет и двадесет и сега вече изоставям всякакви надежди. О, защо тук времето не е като в Удолфо или поне Тоскана, или Южна Франция! Нощта, в която умира горкият Сан Обен20 — толкова хубаво време.

В дванадесет и половина Катрин бе престанала да следи дъжда с трескаво внимание. Сега, когато вече не искаше така настойчиво времето да се оправи, защото това нямаше да й донесе чаканата награда, небето доброволно започна да се прояснява. Катрин се изненада от проблесналата слънчева светлина. Огледа се — облаците се разкъсваха и тя бързо се върна до прозореца, за да види не идват ли чаканите посетители и да им покаже, че е тук. След десет минути стана ясно, че следобедът ще бъде слънчев и се оправда мнението на мисис Алън, която винаги бе смятала, че „ще се изясни“. Но дали Катрин още можеше да се надява да дойдат приятелите й и дали дъждът нямаше да се окаже прекалено силен, та мис Тилни да не се осмели да излезе, бе все така неясно.