— Ни най-малко, всичко е чудесно. Гледах как майка ми се съсипва от работа вкъщи. — Докато говореше, той разтри мястото отзад на кръста й, сякаш знаеше за дразнещата лека болка там. — Не искам това да стане с теб, скъпа.

— Добре съм, повярвай ми.

— Защо си тъжна?

— Не съм. — Това беше лъжа, осъзна Брана, а тя никога не го лъжеше. — Малко. Бременността кара жената да изглупява от време на време, както знаеш. Нима не си изплаках очите, докато бях бременна с Брин и ти донесе люлката, която му беше направил? Плаках, сякаш е дошъл краят на света.

— От радост. Това не е радост.

— Има радост. Днес си стоях тук, гледах децата ни, усещах следващото да помръдва в мен и си мислех за теб и за живота, който имаме. Толкова много радост има, Оуен. Колко пъти ти отказвах, когато ми предлагаше да стана твоя?

— И веднъж беше твърде много.

Тя се засмя, макар в гърлото й да напираха сълзи.

— Но ти не спираше да ми предлагаш отново и отново. Ухажваше ме с песни и легенди, с букети от диви цветя. И въпреки това ти казах, че няма да бъда ничия жена.

— Освен моя.

— Освен твоя.

Тя вдиша дълбоко нощта, уханието на градините, на гората и хълмовете. Вдъхна аромата на това, което се бе превърнало в дом за нея, съзнавайки, че ще го напусне заради дома от детството си, заради съдбата си.

— Ти знаеше каква бях, каква съм. И въпреки това ме искаше, не силата ми, а мен самата.

Това бе означавало всичко на света за нея и осъзнаването му я бе накарало да отвори сърцето си, което бе решила да заключи завинаги.

— И когато не можех повече да отричам любовта си към теб, аз ти казах всичко, цялата истина, и отново ти отказах. Но ти отново поиска ръката ми. Помниш ли какво ми каза?

— Ще ти го кажа пак. — Обърна се към нея, улови ръцете й както в онзи ден преди години. — Ти си моя и аз съм твой. Всичко, което си ти, приемам и ти давам всичко, което съм аз. Ще бъда с теб, Брана, Тъмна вещица от Мейо, в огън и вода, в радост и мъка, в битка и мирно време. Погледни в сърцето ми, защото ти имаш тази сила. Погледни вътре в мен и ще намериш само любов.

— И аз го направих. Обичам те, Оуен. — Тя се притисна към него, зарови лице в гърдите му. — Толкова много радост има.

Но заплака.

Той галеше косите й, утешаваше я, после леко я отдалечи от себе си, за да погледне лицето й на бледата лунна светлина.

— Трябва да се върнем. В Мейо.

— Скоро. Много скоро. Съжалявам...

— Не. — Той докосна устни до нейните, за да заглуши думите й. — Не ми го казвай. Не чу ли моите думи?

— Как бих могла да знам? В онзи ден, когато ги изрече и когато покориха сърцето ми, как бих могла да знам, че ще се чувствам така? Че ще искам с цялото си същество да остана, просто да остана. Да бъда тук с теб, да оставя всичко за гърба си, далеч от мен. Но не мога. Не мога да направя това за нас. Оуен, децата ни.

— Нищо няма да ги нарани. — Той отново сложи длан върху корема й. — Нищо и никой. Заклевам се.

— Трябва да се закълнеш, защото, когато настъпи мигът, ще трябва да ги оставя, за да се изправя срещу Кеван с брат ми и сестра ми.

— И с мен. — Стисна здраво раменете й, а в погледа му грееха огън и ярост. — Каквото и да те очаква, ще го посрещнем заедно.

— Трябва да се закълнеш. — Нежно смъкна ръцете му обратно върху корема си, където синът им риташе лекичко.

— Децата ни, Оуен, трябва да се закълнеш да пазиш преди всичко тях. Ти и мъжът на Тийгън трябва да ги пазите от Кеван. Не бих могла да направя онова, което съм длъжна да направя, ако не съм сигурна, че баща им и чичо им ще ги защитават и пазят. Ако ме обичаш, Оуен, закълни се.

— Бих дал живота си за теб. — Той опря чело в нейното и тя почувства борбата вътре в него между мъжа, съпруга, бащата. — Заклевам ти се, ще дам живота си за децата ни. Заклевам се да ги опазя.

— Благословена съм, че те имам. — Вдигна ръцете му от корема към устните си. — Благословена. Няма ли да ме помолиш да остана?

— Приемам всичко, което си — напомни й той. — Дала си клетва и тя е и моя. С теб съм, сърце мое.

— Ти си светлината ми. — С въздишка тя облегна глава на рамото му. — Светлината, която грее в децата ни.

Щеше да използва всичките си сили, за да защити тази светлина и всичко, което идваше от нея, и най-сетне, след толкова време, да унищожи мрака.

Чакаше да дойде времето, посрещаше всеки ден и му се наслаждаваше с цялото си сърце. А когато децата й си почиваха, когато онова вътре в нея настояваше и тя да си почине, сядаше до огъня с книгата с магии на майка си. Проучваше я внимателно, добавяше своите заклинания, своите впечатления и мисли. Знаеше, че ще я предаде като наследство заедно с амулета си. На децата си и на онова от тях, което щеше да продължи делото на Тъмната вещица, в случай че тя, Иймън и Тийгън се провалят.

Майка им се бе заклела, че те — или наследниците им — ще унищожат Кеван. Тя сама бе видяла, със собствените си очи, един от наследниците на рода им от друго време, бе разговаряла с него. А в сънищата си виждаше жена, която носеше нейното име и амулета, който сега бе неин, и която бе също като нея една от тримата.

Тримата на Сърха щяха да имат деца, които на свой ред да имат деца. И наследството щеше да се предава през поколенията, както и предопределението им, докато целта не бъде изпълнена. Тя нямаше и не можеше да изневери на съдбата си.

Нямаше и не можеше да пренебрегне повика на кръвта си, докато лятото наближаваше своя край.

Но имаше деца, за които да се грижи, както и дом, животни, които да храни и пои, градина, от която трябваше да прибере реколтата, козичка, която да дои. Имаше съседи и пътници, които се нуждаеха от изцеление и помощ.

Имаше и своите светли и ярки заклинания, които да запази.

Докато децата подремваха — о, Брин се беше възпротивил категорично срещу това да затвори очички — тя излезе за миг навън, на въздух.

Видя сестра си — светлата й коса бе сплетена — да върви нагоре по пътеката с кошница в ръка.

— Сигурно си ме чула как си мечтая за компанията ти, понеже ми се иска да поговоря с някой на повече от две години.

— Нося черен хляб, изпекох повече, отколкото ни трябва. И на мен ми се прииска да си поговорим.

— Ще хапнем още сега, защото непрекъснато съм гладна. — Брана се разсмя и разтвори ръце да прегърне сестра си.

Тийгън беше толкова хубава, с коса като слънчеви лъчи и очи като зюмбюлите, които майка им обожаваше.

Брана я стисна в прегръдките си, а после моментално се дръпна назад.

— Бременна си!

— Не можа ли да ме оставиш сама да ти кажа? — Грейнала, сияеща, Тийгън я сграбчи в здрава прегръдка. — Едва тази сутрин разбрах със сигурност. Събудих се и усетих, че вътре в мен има нов живот. Не съм казала на Гелуън, защото трябваше да кажа първо на теб. И да съм сигурна, напълно сигурна. Сега съм. Бърборя като кречетало. Не мога да спра.

— Тийгън. — От очите на Брана бликнаха сълзи, докато целуваше страните на сестра си и си спомняше малкото момиче, което бе плакало в онази мрачна утрин преди толкова години. — Благословена да си, сестричке. Влез. Ще ти направя чай, нещо полезно за теб и за живота в теб.

— Искам да кажа на Гелуън — каза тя, докато влизаше с Брана и сваляше шала си, — край потока, където ме целуна за пръв път. И после ще кажа на Иймън, че отново ще става вуйчо. Искам да има музика и весели песни. Ще дойдете ли довечера у нас с Оуен и децата?

— Ще дойдем, разбира се, ще дойдем. Ще има музика и весели песни.

— Липсва ми мама. Глупаво е, знам, но искам да й кажа и на нея. На татко. В себе си нося живот, който е част и от тях. Така ли беше и с теб?

— Да, всеки път. Когато се роди Брин, а после и моята Сърха, я видях за миг, само за един миг. Почувствах присъствието й и това на татко. Усетих ги, когато бебчетата ми изплакаха за първи път. Имаше толкова радост в това, Тийгън, а също и тъга. А после...

— Кажи ми...

Сивите й очи бяха пълни с радост и тъга, когато Брана скръсти ръце върху детето вътре в нея.

— Любовта е толкова силна, всепоглъщаща. Животът, който държиш, но вече не в утробата си, а в ръцете си! Любовта, която те изпълва! Мислиш си, че познаваш любовта, а после я познаваш наистина и онова, което си си представяла, е толкова бледо и слабо на фона на това, което е в действителност. Сега знам какво е изпитвала към нас. Какво са изпитвали двамата с татко. И ти ще го разбереш.

— Може ли да е по-силно от това? — Тийгън притисна ръка до корема си. — Вече ми се струва толкова огромно.

— Може. И ще стане. — Брана се загледа в дърветата, в пъстрите градини. И очите й се замъглиха.

— Синът, който носиш, няма да бъде този, който ще наследи силата ти, макар че ще бъде силен и смел. Нито другият, който ще родиш след него. Дъщерята, третото дете, тя ще бъде следващата. Тя ще бъде твоята част от следващите трима. Красива като теб, с добро сърце и пъргав ум. Ще я наречеш Кийра. Един ден ще носи знака, който майка ни направи за теб.

Внезапно усетила замайване, Брана седна. Тийгън се спусна към нея.

— Добре съм, нищо ми няма. Дойде толкова бързо, че не бях готова. Малко съм бавна напоследък. — Потупа ръката на сестра си.

— Не съм поглеждала напред. Не ми хрумна.

— Защо да го правиш? Имаш право просто да си щастлива. Не бих искала да помрача деня ти за нищо на света.

— Не си. Как би могла да ми развалиш деня, като ми кажеш, че ще имам син, после и още един, и дъщеря? Не, остани на мястото си. Аз ще довърша приготвянето на чая.

И двете едновременно погледнаха към вратата, която се отвори в този миг.

— Разбира се, веднага е надушил прясно опечения хляб, такъв си е нашият Иймън — отбеляза Тийгън, когато брат им влезе с разрошена кестенява коса, както винаги, обрамчваща поразително красивото му лице.

Той се ухили и подуши въздуха като хрътка.